Едноименната творба на известния Екзюпери не един и два пъти е била обект на полемика. Всички знаем какво казват хората – тази книга всеки от нас би трябвало да прочете поне три пъти през живота си, и всеки един от тях ще се усеща сякаш това е нова и съвсем различна книга. Първи път тя се чете преди навършването на 10 години, когато детето в нас не е просто актуално, но и доста доминиращо характера ни. Втори път, тя се припомня между 20-тата и 30-та година, когато детето е заместено от младия, развиващ потенциала си човек, все още търсейки мястото си в света. И трети път, тази философска приказка намира своето място след навършването на 50-тата ни годишнина – когато вече не съм нито малко дете, нито млад човек, а съм олегнал и опитен, но съм започнал да забравям малките радости в живота.

 

 

Книгата търпи голямо смислово преекспониране, защото всеки смята, че е достатъчно наясно с нея и безгрижно ѝ отдава своя коментар. Истината е, че зад привидно детската книжка се крие една идея за дълбокия смисъл на живота, смъртта и любовта. Философията ѝ се крие в простото съдържание, в дребните мъдрости на живота, в поднесените с насмешка безумия на човечеството, а много малко хора знаят, че илюстрациите в повечето печатни копия са дело на самия автор.

 

Сюжетно, голяма част от главите в книгата представляват различни срещи на Малкия принц с различни герои. Бихме казали, че героите представят образно различни случки от действителността, в частност – парадокси. Интересното е, че образът на Малкия принц е силно биографичен, а историята му е по реален случай. През декември 1935г., Екзюпери и неговият навигатор катастрофират със самолета си в пустинята Сахара. На същото място в книгата разказвачът се среща с Малкия принц.

 

Образът на принца е вдъхновен от спомена на автора за онова дете, което самият той е бил, и което с все по-голяма скорост си отива от него. Своеобразен антипод на принца е Разказвачът – противоположен до толкова, до колкото той само се опитва да се държи като дете, но всъщност ясно разбира, че това не е възможно, защото е изгубил детето в себе си. От тези два образа, читателят се сеща за известната двойка у човека – разум и сърце.

 

Доста коментиран е образът на лисицата – тя се явява приятел на принца, който го учи на вярност, преданост, отговорност и грижа за любимите хора. А в контраст на нея, намираме образа на Розата – това е символът на любовта. Онази единствена в цялата вселена Роза, която е специална, защото е в сърцето на принца, красивата, елегантна Роза, деликатна и трогателна, и в същото време – капризна и взискателна. Всъщност, в книгата, Екзюпери пише не „розата“, а „цветето“, като причината, поради която преводът навсякъде е „Розата“, е че на собствените му оригинални рисунки, той наистина изобразява роза, а и самото описание на цветето приляга най-много на нея – заради нежната красота в унисон с бодлите.

 

Други образи от книгата са тези на Краля, на Суетния, на Пияницата, на Бизнесмена, на Фенерджията и на Географа, и всеки от тях е действителен и актуален за съвремието.

 

Разбира се, има и доста скептици, които не намират нищо в тази книга – нито мъдрост, нито философия, нито каквато и да е оригинална идея. Какво обаче друго им остава, освен просто да прочетат „Малкият принц“, ако не за първи, то поне за втори път, пък току виж скептицизмът им се превърнал в интерес. :)

Автор: Станита Пехливанова