За приятелите, които никак не се държат като такива

Ясно ми е как звучи. Ясно ми е също така, че истинските приятели не се изоставят. Но въпроса не е до нас, а до тях. До приятелите, които ни пренебрегват, които не ни показват, че са ни наистина приятели, които изоставят нас във време на труден период, когато наистина имаме нужда от тях.

 

Приятелят, който твърди, че винаги ще е до теб, но всъщност само си приказва. Няма съмнение, че този човек наистина си вярва, докато бръщолеви теориите си. Любопитно е, че после, когато му се каже в прав текст, че смърди на кофа за боклук, когато опре до приятелското му отношението и той наистина осъзнае, че е ужасно кофти приятел започва да се сърди. На теб. Задето си имал наглостта да споменеш, че когато си имал нужда от него, той не се е отзовал. А отсрещния реагира така, защото му става неловко. Неловко от това, че не се е отзовал, когато е трябвало; неловко от това, че му се казва в прав текст; неловко от това, че не знае какво да каже и как да се защити. Затова става отбранителен и респективно – сърдит.

 

 

Приятелят, който очаква да правиш абсолютно всичко за него. Не искам да соча показалци, но тези хора обикновено са сами деца. Отраснали без братчета и/или сестричета те са свикнали цялото внимание да е за тях. От родители, от роднини и от приятели. Когато откажеш елементарна молба на такъв човек, той има навика да се сърди, да поставя под въпрос твоето приятелство и ти си като в небрано лозе. Няма значение колко пъти си бърсал сълзите на този човек, колко пъти си зарязвал всичко и всички останали за него. Един отказ и той самия е готов да се откаже от теб. Ех, че справедливо.

 

Приятелят, който не те разбира. Споделяш чувствата и усещанията си с този приятел, споделяш му как мислиш и защо мислиш така и той просто ти върти очи, подиграва ти се – лекичко – или тотално пренебрегва и омаловажава проблема ти.

 

Приятелят, който няма никакво уважение към теб. Да, звучи странно да имаш приятели, които не те уважават, но ти разбираш, че не те уважават, когато се предостави възможност за подобно откритие. Това са хората, които те зарязват при проблем – малко като тези от първата точка горе – които ти казват да се стегнеш седмица след като те е зарязал приятеля ти, които не проявяват никакъв интерес към теб, когато си притиснат от нещо и не можеш да бъдеш забавната и разговорлива версия на себе си. Не е много ободряващо да откриеш, че човек, който си смятал, че ще е винаги до теб във време на нужда, ще ти обърне гръб, просто защото не си познатата и разведряваща компания, която иначе представляваш. Жалко.

 

Но някак сложно ти е да се откажеш от тях. Знаеш какви са. Че не може да се разчита на тях, че не проявяват отношението към теб, което смяташ, че трябва да проявяват. Понякога даже си мислиш, че си по-добър от това да се примиряваш с неотзивчивите хора в живота си и да ги търпиш. И по някаква причина не си тръгваш. Знаят, че имаш проблем, но ти се обаждат, за да поискат нещо от теб. Вместо още тогава да ги пратиш по дяволите ти решаваш да ги накажеш с равно отношение и мълчание, докато не разберат къде са сгрешили. Но и това не действа, по дяволите. Те не разбират, че са постъпили некоректно с теб, смятат, че са прави. В тяхната глава не съществува твоята версия на нещата. Тогава… Тогава просто или приемаш човека такъв, какъвто е, или не го приемаш изобщо.

Автор: Моника Цветкова