Нормално е да не знаеш

Всички ние, човешки същества, сме придобили някаква мисия в живота, вкарана ни от очаквания и обществено мнение. Задачата ни е много проста – училище, университет, работа. Нормалния курс на нещата, в който ако пропуснеш едно от тези три значи нещо не ти е в ред. В повечето случаи биваш считан за непостоянен, безотговорен, а понякога дори глупав.

 

Нищо подобно. На осемнадесет години от всеки един от вас се очаква да имате представа какво искате да правите до края на дните си. Не че някой работи нещо по специалността си, но говоря за тертипа. Очаква се да имаш идея за онова нещо, с което ще искаш да прекараш остатъка от живота си. Да „поемеш по пътя си“ се счита за нормалната последователност на живота. Нелепо е. Не съм чувала за нещо по-нелепо от това. Ти не знаеш кой си. Не знаеш какво искаш. Можеш да мислиш, че знаеш, но всъщност информацията ти е толкова малка, фантазията ти е толкова бегла, че го разбираш чак когато започнеш да зубриш нещо, което те изпълва с неудовлетворение и умираш от скука.

 

 

Намери се. Няма нищо лошо в това да не знаеш какво искаш. И нищо нередно в това да изчакаш. Пътувай. Или недей да пътуваш – стой си у дома и рисувай. Или пей. Или пиши. Или просто чети книги. Поработи една година. Поработи много неща. Виж какво ти харесва и какво не. Събери информацията, която ти е нужна, за да направиш избора, с който ще бъдеш най-щастлив. Дори и след тази една година, а може би две години, може да не си го разбрал. Най-вероятно няма да си, но ще си идея по-близо. А това е много по-добре, от това да заседнеш и да останеш в кутията. На университета, после на работата, после на любовния си живот. Как ще знаеш дали наистина искаш нещо, ако няма с какво да го сравниш?

 

Много е страшно да правиш едно и също цял живот. Влизайки в това ежедневие започваш да се чувстваш доста уютно. Имаш сигурността и заблудата, че правиш нещата правилно. Точно в реда, точно по точките. Ако смяташ да се хвърлиш в ежедневието след последното борене до дванайсет – когато изобщо не си сигурен, че си намерил своето – можеш да си извадиш едно тефтерче и да започнеш да слагаш по едно тикче за всяко свършено нещо по точките. Прекрасно.

 

Не казвам, че няма хора, които са щастливи от това. Тъкмо напротив. Иван обожава зъби и решава да стане зъболекар. Знае перфектно какво иска и независимо дали някой е посял това негово желание, когато е бил малък, или сам-самичък е стигнал до решението си, той е щастлив от това. Истината е, че това е най-важното. Да правиш онова, което ще те прави щастлив. Иван ще бъде много удовлетворен от работата си. Той това иска. Завиждам на Иван и на всеки, който е като него.

 

Но за тези от нас, които се лутат и се чудят, и се ритат отзад, защото знаят, че „трябва да се вземат в ръце“ и да започнат да правят нещо… Започни с това – открий своето нещо. Преди да започнеш да правиш онова другото, което просто ти се струва „окей“, което мама и тати са казали, че ще ти допадне. Мама и тати не винаги познават правилно. Помотай се наоколо и се поогледай мъничко. Може и да ти дойде страхотна идея. А ако не… Продължаваш да търсиш. Не се примиряваш. Защото така гасне пламъка. Пък и който търси, намира. Нали?

Автор: Моника Цветкова