Инстаграм и социалните мрежи, или как приятелката ми се превърна в някой друг

Първо, този текст излиза с уточнението, че това не е част от книга, а просто писмо на отчаяна приятелка, или може би приятел. Истината е, че тук могат да се припознаят адски много хора, разбира се - само седящи от страната на отчаяните.

 

Няма друга такава болка като тази от това да виждаш как човекът, когото обичаш, се променя под носа ти, и то не за хубаво. И ти няма какво да направиш, защото човекът просто не се вижда отстрани, не за усеща, не се забелязва, а напротив - доволен е от всичко, което се случва и от всичко, в което се превръща, съвсем неусетно. Неговата най-висока летва е простоватото тесногръдие, защото така е по-лесно и по-удобно.

 

 

Ето и писмото:

 

"Виждал си го - онова опиянение, недоумението в очите на човека, когото обичаш, без значение дали е брат, сестра, приятелка или половинка. Седиш отстрани, наблюдаваш го, а той не е човекът, когото познаваш и си познавал толкова години. На лицето му има невинна физиономия, весела, опулена, понякога глуповата, защото съзнанието му е заето да се занимава с битовизми. Нали знаеш - от рода на "какво да ям днес, какви нокти да си направя, колко нови дрехи мога да си купя с тези пари, които взех от майка ми, защото аз не работя, но въпреки това, аз харча пари за боклуците, които намирам за крайно важни.." и това е човекът, който е бил твой близък, когото си обичал, защото е бил различен от другите. Днес обаче това не е той. Той е като всички останали.

 

Тя беше прекрасно момиче, красиво, заинтересовано, интелигентно, искаше да се развива, да постига, беше амбициозна. Знаеше колко струва, знаеше за какво мечтае. Сега тя се интересува от едно единствено нещо - това е мнението на другите и как да бъде по-интересна, как да прилича повече на готините мацки в Инстраграм и как да привлича повече внимание. А ако я попиташ - това не е така. Тя все още си е същата, по нейните собствени думи, нищо не се е променило, не е кифла, не е глупава, нито малодушна - широкоскроена е, държи се адекватно и като цяло - нищо не е станало. Даже има ниско самочувствие, въпреки че ходи полугола по улицата.. Всичко е в реда не нещата, нищо не я притеснява и всичко е наред. Само дето ти знаеш, че в момента нейните интереси не надхвърлят живота точно на онази проста кифла, която тя се кълне, че не е; онази малодушна и надута девойка, която тя плюе пред теб всеки ден, сякаш за да изтъкне още един път колко грозна е гледката.. Иронично, нали?

 

Предполагам, и ти си се наслушал на постоянното мрънкане, вечните проблеми, нестихващата незадоволеност - нищо не е както трябва, нищо не се получава, тя само иска, а света е толкова суров.. Ужасно е, че няма работа, но тя не иска да има, не ходи по интервюта, а ако някой я потърси за такова, дори не вдига.. Страх я е, че няма да успее, но и не опитва. Всичко, което харесва, вече го е видяла в Инстраграм и си умира да бъде точно толкова готина, да има същите дрехи, същите обувки, същите нокти, същата коса.. и нищо свое. И отказва да проумее, че индивидуалността ѝ, личността ѝ са били прекрасни и няма нужда да копира чуждото. И на теб ти става все по-тъжно.

 

Бас хващам, опитвал си се да обясниш, да поговориш с нея, да ѝ вдъхнеш самочувствие, да кажеш, че е прекрасна и няма нужда от нищо чуждо, защото това, което тя вече е, не е по-малко чудесно. Само че успехът ти се равнява на това да говориш със стена. В очите ѝ се чете същото това недоумение, тя просто не проумява, че нещо не е както трябва.. А ти се чувстваш сякаш тя е безвъзвратно загубена. Просто отчаянието ти взима връх и скоро няма да можеш дори да я погледнеш, защото тя продължава да избледнява.. докато накрая не се превърне на една готина, модерна мацка, популярна или не в Инстаграм, но само бледо копие на себе си. На човека, когото си познавал и обичал години.

 

Чувството е ужасно. Сякаш си изгубил някого. Буквално или не. Може би по-скоро буквално, отколкото не, защото една личност е заменена от друга, и то на цената на връзката ви. И наистина няма значение какви отношения имате - единственият факт е, че ти се чувстваш празен, предаден, наранен, сякаш никога не си я познавал.

 

Това е чувството на погубения потенциал, защото ти знаеше колко много може да постигне и колко високо може да достигне, само ако поиска.. Но тя не иска, защото предпочита да е тесногръда, глуповата .. и модерна. Това писмо е молба, то е последен вик и сламката на удавник, която сам ти подаваш, дали на себе си, дали на човека, когото обичаш, и се молиш той да я хване - това е за човекът, когото ти си припознал в това описание. Може би когато го прочете ще разбере, може би ще се усети, ще види какво прави и какво погубва.. А може би няма.

 

Защо е толкова трудно да бъдеш себе си, аз не зная. Защо е толкова удовлетворяващо да си всеки друг, аз не зная. Зная само че не е честно това, което се случва. Не е честно ценността на младия човек да бъде сведена до модерното, а не до интелектуалното. Не е честно мечтите да са малки и евтини, а отговорността да е на чужд гръб. Не е честно да бъда модерен и харесван от всички заради визията си, и едновременно с това - да съм кух като черупка, но да съм доволен от това или да съм сляп за същото. Не е честно хората, които обичаме аз и ти да изхвърлят същността и личността си, защото просто е много по-лесно да си някой друг, отколкото себе си.

 

Като заключение на това писмо те призовавам, ако ти си в същата ситуация, опитай, направи последен опит, пребори се за твоя човек, нека го види, нека прочете това; ако има надежда - той ще разбере, а ти ще си там, за да му подадеш ръка. Ако пък резултатът отново е никакъв, приятелю, съжалявам. Може би вече си го изгубил, някъде там, във вихъра на социалните мрежи, на модерното, на готиното и якото, на кифлите и изкуствените красавици, на готините пичове с нисък морал, на бързите коли и чупките в кръста.. На младите хора, чиито мечти се простират не по-далеч от модерното и популярното в социалната мрежа.

 

Пожелавам ти успех."

 

Ако ти се намираш в такава ситуация, може би тази статия ще ти помогне в отношенията ти с някого. Ако ли не - поне използвай прочетеното, за да запазиш себе си.

Автор: Станита Пехливанова