Този четвъртък, 12 януари, от 18:30 часа в литературен клуб „Перото”, писателят Любомир Николов ще представи новия си сборник с разкази „Щастливите хора”, а актьорът Станислав Кертиков ще ви запознае с част от тях. Книгата, която излезе в края на 2016 г., съдържа 45 кратки и позитивни истории за хора, които търсят щастие в различното, в чудатото, в шареното, и които – на фона на сивото и мрачно ежедневие – намират смисъл в живота. Ако не вярвате, че все още има такива хора – заповядайте в литературен клуб „Перото” на 12 януари, за да се убедите с очите си, че „Щастливите хора” съществуват!
Ето и откъс от разказа, чието име носи сборникът: Пия си бирата в един бар на плажа и забелязвам с учудване, че хората не могат да смятат. Шезлонг отпред на пясъка е осем лева, чадърът – и той. Сянка, диван и продължителни четири бири в заведението са пак толкова. Гледам на бирата, както виждате, като на принадена стойност към битието. Не говоря за хедонистична аритметика. По-скоро за употреба на времето. Факторът време, повтаряше един приятел, той е най-важен. Колко време ще си млад?
След третата бира започвам да виждам аурата на хората. Повечето са щастливи, глюклих, хепи, взрени в хората на¬около, в погледите зад слънчевите очила, в процепите на усмивките. Търсят всяка открила се възможност за близост или поне за разговор. Всички са в настоящето и нямат възраст. Това е възрастта на щастливите хора.
Един приятел, Дамян, идва от другото заведение. Дамян е от специалните части. Води със себе си една норвежка, ко¬ято е истинско великолепие в най-големите му подробности: гърди, крака, извивки, всичко. Открил е истинската валкирия. Изобщо Дамян има способност да благоденства, където и да го отвее животът.
Тия дни, казва Дамян, ще разпуска, защото е в отпуск, после пак има мисия, после пак го удря на живот. Почиваш, после стреляш, добавя, после пак почиваш, може и с кръст над снимката. Аурата му и тази на норвежката са се слели.
Мисля, че са чудесна двойка. Погледите на другите, без да искат, се лепят за тях.
Днес всички в бара са спокойни. Сега почиват. После някои ще се върнат и ще станат войници. Няма да виждат аури. Мерниците не показват аурата. Ще са там, където вдигнат нагоре палец означава огън. После пак, догодина, оцелелите и стрелците ще са рамо до рамо и бира до бира. Тук е пълно с народ, има хора отвсякъде. Има израелци и руснаци, има араби и украинци. Всички кротуват.
Техното от колоните зарежда умовете с повторения и ритъмът вибрира в коремите. Някои са станали прави. Преродени номади, кършещи тела. Не са се бръснали от дни. Реинкарнации на гладиатори се опитват да танцуват. Движат тела, направени от буци мускули. Всяка буца отговаря за определено движение. Танцът, мислят си те, е последователно и ритмично включване на определени мускулни групи. Резултатът е смущаващ. Всичко е заради русите нимфи с очи като сини карфици, за кавказките с тъмни изрисувани очи, заради модно слабите, които са преродени азиатки, за някои българки, които са преродени дрозофили зад изпъкналите си очила, и разбира се, за норвежката Биргит на Дамян. Всички сме една пулсираща общност. Желе от щастливи хора без възраст. Това се вижда от бара. Тия под чадърите не виждат нищо. Виждат само други хора под други чадъри и знаят коя дата сме, колко е часът и колко време остава до вечеря. Под чадърите времето е чезнещи калории и часове до другото хранене.
Дамян черпи, за да го запомня с добро. Кой знае как му хрумна. Аз черпя след това. Всички в тоя ден искат да бъдат запомнени с добро, преди да са отишли зад мерника. Сега денят е слънчев и всички са самата хуманност рамо до рамо.
Откъс от разказа „Щастливите хора”, из сборника „Щастливите хора” на Любомир Николов