Литературата и книгите са тема, с която трябва да се внимава. Те са повече от изкуство, всяка дума и всеки ред могат да бъдат опасно пленителни, да те отведат в онези невероятни светове, в които самият ти искаш да останеш в плен. Интересният сюжет, свежите и оригинални персонажи и най-важното майсторско изпипаната атмосфера са си направо заплаха за живота. Не знам дали ви се е случвало, но ви уверявам, че книгите могат да омагьосат до толкова, че да забравите най-важното или поне най-важното за баба ви — храненето.
Най-интересното е, че тези подли книги ни погват още от малки. Сядаме, зачитаме се и времето минава толкова бързо и скоро стомаха започва да къркори. За да се справи глада с нахалните книги, впряга ума и бързо интерпретира заглавието на узурпаторите и така с гордост мога да заявя, че като малък, любимата ми книга бе "Пипи дългото кебапче".
Тя отприщи моя глад за книги и след нея бързо захапах “Патладжанско царство”. За съжаление обаче осъзнах, че зеленчуците не са моята сила. Доказателство за това беше вкусната, но все пак много зеленчукова “Магьосникът от магданОЗ”. Странно е как като малки винаги ни карат да задоволяваме глада си с избрани от тях зеленчуци, които оценяваме, едва когато пораснем.
Времето мина, а аз и глада ми пораснахме, затова отправих поглед към заглавията за възрастни, глада обаче така и не изчезна. В училище ме накараха да прочета “До Чикаго за Кебап”, който задоволи до известна степен глада ми, но оновa, което винаги ме изкушаваше, бяха онези класики.
Не говоря за онези женските — “Мадам Боб Вари”, макар, че трябва да призная — книгата си я биваше. Това, за което обаче винаги мечтаех беше “100 години пастърма”. Това си остава неизпълнена и до днес мечта, тъй като в нашата мила родина има само вносна, а аз държа на българското, дано скоро я намеря на български.
Дядо си беше стар традиционалист и постоянно ме подтикваше да обърна внимание на “За пръжките и хората”. Бях пораснал и вече се доверявах на хората с опит, които са хапнали доста други книги. Невероятна, задоволи глада ми за седмица и постоянно си припомнях онзи малък привкус, който ми осигури върховното удоволствие от книгата.
Баба, като видна кулинарка побърза да ме затрупа с нейните "Птиците увиват сърми”, “Мъжът и мусаката интимно”, “Повелителят на мусаките” и “Брулени Кълнове”. Едва тогава осъзнах, че и женските книги са доста добри, пък и такова изобретение като мусаката, не бива да остава недооценено.
Днес пак съм гладен, този път обаче реших да заложа на онези книги от детството ми, които всъщност разпалиха апетита ми. Онези, които ми показаха, че магията се случва и ние сме тези, които могат да я създадат, именно затова си взех “Малката дюнерпродавачка”, която е единствената книга, с която съм сигурен, че ще задоволя апетита си.
А вие имате ли си такава?