Пътуване на автостоп, казино, уиски, къмпинг и живот, подражание на литературата – това е само малка част от интригуващата история в романа „Кирил и Хипатия“ на отец Николай Петков, свещеник от шуменското Дивдядово.
Бутилки с уиски, пътуване на автостоп, архимандрит в компанията на двайсетгодишна американка, спяща в ковчег в задната част на катафалка и носеща медальон от лунен камък, върху който е инкрустирана буквата „А“, означаваща не adalture, т.е. прелюбодейство (като в любимия й роман „Алената буква“ на Натаниъл Хоторн), а по-скоро „анархия“ – все белези и персонажи, характерни за един друг тип живот, доста различен от свещеническия... Или пък не?
В романа „Кирил и Хипатия“ свещеникът Николай Петков – отец от шуменския квартал Дивдядово, описва всичко това и много повече, разказвайки историята на своя герой с духовен сан архимандрит Кирил, който води нестандартен, дори чудат за човек с такова звание начин на живот. Разкрасявайки, вмъквайки и добавяйки, авторът в голяма степен описва себе си и случилото се във и със собствения си живот. Той гледа на живота като на своеобразно подражание на литературата – „поле, в което ту някой измисля мен, ту аз него; сънувам някого, който сънува мен, докато го сънувам; пише ме, докато го изписвам“. Интересното е, че някои от историите в „Кирил и Хипатия“ стават реалност едва след като са описани, но въпреки че го отбелязва, авторът не придава особена важност на „обратния“ ред на събитията. В романа се преплитат низкото и възвишеното, социалното и личното, комичното и драматичното, баналното и уникалното, чудното и чудовищното, сякаш за да покажат, че животът – както отец Николай твърди – е множество разкази, които са самата действителност.
„Кирил и Хипатия“ е първа книга от новата поредица на ИК „Изток-Запад“ – „Срещу времето“, чийто водещ редактор е проф. Георги Каприев. В предговора към настоящото издание той пише: „В мрежата, тъкана от Николай, не се знаят границите между т.нар. истинско и приеманото за неистово, между „чудното“ и „чудовищното“, още повече, че тези предели най-често просто липсват. В нея „горните и долните граници на естественото и неестественото“ така се доближават, че „ако бяха граници на кръвно налягане, отдавна щяха да се съберат в инфарктна прегръдка“. Вмъкналият се в тази мрежа не само се вижда длъжен да разшири границите на възможния си опит, но кротко започва да регистрира изтъняването на линията, отделяща „възможен“ от „актуален“ опит. Опитът се оказва сложна и нееднозначна сфера.“