Красотата, доказано е през хилядолетията човешка история, е нещо наистина важно. Но какво е красота? В новата си книга Сяолан Джао се заема да оспори модните еталони за човешка красота, налагани от рекламни билбордове и търговски внушения.
Сяолан ни предлага съвсем различна мъдрост: за да имаме красива външност, първо трябва да постигнем вътрешна красота. Вътрешната красота се превръща във външна, ако внесем равновесие в живота си.
Опирайки се на древното знание на традиционната китайска медицина, тя разглежда красотата и здравето в хармонична връзка. Истинското здраве излъчва красота. Заболяванията са проява на нарушено равновесие – физическо и духовно. В традиционната китайска медицина оценката на здравословното състояние и благополучието на човека се извършва чрез редица показатели. Правилно ли протича енергията му? Какво се случва в живота му? Дали той се храни, облича и спи в съответствие със сезоните и в хармония с природата? Какво в тялото, ума, душата и живота му е дало възможност за появата на конкретната болест? Трябва да съумяваме да се вслушваме в посланията на тялото, казва Сяолан. То ни сигнализира не само какво става вътре в системите му, но и на фино ниво ни подсказва какъв е верният избор за неговото добруване.
Освен че пояснява философията и принципите на традиционната китайска медицина, книгата предлага и практични съвети за различни заболявания. Сяолан описва и китайски билкови рецепти за някои от най-разпространените болести. Авторката прави още една крачка – тя се опитва да прокара мост между Запада и Изтока, между западната медицинска традиция и източната система на лечение. Самата тя със сериозна практика като хирург, обучен в лоното на съвременната наука, но и същевременно наследник на древни лечителски практики, Сяолан е убедена, че и двата клона на познание взаимно могат да се допълват и да работят успешно за човешкото благополучие.
Какво е красотата?
Веднъж когато бях на четири години, баба ми ме взе със себе си на работа във фабриката – там правеха традиционни китайски боядисани дървени куфари. Трябва да е било през ваканцията, защото този ден много от работниците бяха довели малки деца. Аз – бабината принцеса – бях кацнала на някаква стълба до нея и доволно си хапвах обяда, докато я „наглеждах“ как работи. Наблизо шестгодишният син на нейна колежка наблюдаваше със завист. Той искаше стълбата за себе си, а аз му се пречках. Покатери се зад мен и изведнъж ме блъсна силно. В един ужасен миг щастието ми се превърна в кошмар – лъжицата се заби в устната ми и я разряза дълбоко, рукна кръв.
В този момент ми се стори, че баба ми има три ръце – в мига, в който ме сграбчи, за да спре кървенето, тя не позволи на колежката си да набие момчето и прегърна със свободната си ръка малкия пакостник. „Не го наказвай. Той не искаше да я нарани. Не виждаш ли колко е уплашен? Спокойно, момче, лекарят ще помогне на Сяолан.“ Аз заревах още по-силно. Тя трябваше да ме защити и да му се скара, а не да го утешава! Възмущението ми беше по-лошо и от болката. Когато се върнахме от болницата, където закърпиха устната ми (с пет шева!), заварихме момчето и майка му да ни чакат. Майката беше донесла за мен оризова каша, защото знаеше, че с наранената си уста няма да мога да ям твърда храна. Момчето се извини искрено и оттогава насетне станахме приятели.
Състраданието и прошката на баба ми промени и това момче, и мен. Тя умееше да вижда възможностите, скрити в грешките. Понякога прокарвам език по бабунката, която за цял живот остана на долната ми устна и ми спечели прозвището „месестата джука“ от сестрите ми. Тя неизменно ми напомня за вътрешната красота и мъдростта, огрявали лицето на баба ми, и съм убедена, че нейният урок остава запечатан в мен.
Щастливите хора не броят отминаващите часове.
Китайска поговорка