Първото Народно събрание на България след Освобождението на страната от османско владичество, Учредителното събрание в Търново, е създадено на основание на Берлинския договор между Великите сили и Османската империя и е просъществувало от 10 февруари до 16 април 1879 година.
Съставът на Учредителното събрание е от 229 български народни представители, избрани от гражданите, назначени от Временото руско управление. Задачата му е да бъде изработен основният закон на Княжество България. Събранието е открито от руския императорски комисар княз Александър Дондуков-Корсаков.
Председател на Учредителното събрание е първият български екзарх Антим I. Оформят се и работят две политически групи, които поставят основата на първите политическите партии - либералната и консервативната. Събранието обсъжда и приема с изменения проекта за основен закон създаден от руския юрист Сергей Лукиянов. По време на заседанията се водят сериозни спорове за характера на основния закон и най-вече за съотношението между правата на гражданите и държавния глава.
За да подчертае стремежа на българския народ към действителна независимост, събранието обсъжда не Органически устав /символ на зависимост /, а Конституция /символ на независимост /. Той приема основния закон - Търновската конституция, на 16 април 1879 г. Подписана е от всички народни представители.
Конституцията определя държавното устройство, правата и свободите на българските граждани в новата държава Княжество България. Държавата е определена от Търновската конституция като наследствена конституционна монархия зависима от Османската империя. Утвърждава се принципа на разделяне на властта - държавен глава /княз/, законодателна /Обикновено и Велико народно събрание/, изпълнителна / Министерски съвет / и съдебна
/съд /.
Наред с демократичните права на гражданите, Търновската конституция предоставя на държавния глава значителна власт и контрол. След нейното приемане Учредителното събрание се саморазпуска.
С известни изменения Търновската конституция е в сила до 1947 г.