Паисий Пловдивски - 'гордост на българския народ'

Паисий Пловдивски е определян  като "`голям дух, роден в духовната родина на елинизма, но превъзмогнал нейната историческа слабост’ и като ‘гордост на българския народ’.

Паисий е висш духовник, чието светско име е Петър Зафиров. Той е  роден през 1810 година в Янина, а по други сведения - в Аргирокастро, Гърция. В Янина, след завършването на образованието си, той става дякон и протосингел на Янинския митрополит Йоаким, бъдещ Вселенски патриарх. През 1853 година  Паисий е хиротонисан за епископ и е назначен за митрополит на Смирна.

През 1858 година той е преместен и назначен  за гръцки митрополит на Пловдив. Така не е удовлетворено искането на българската общественост за архиерей - българин. При обиколките на епархията през 1858-1859 година, обаче,  митрополит Паисий събира по-малки от общоприетите владишки данъци, оставяйки част от постъпленията на общините. Той прави лични дарения за отделни училища и не пречи на богослужението на български език.

Пловдив и Пловдивска епархия заемат важно място в църковното движение на всички българи. Така на 12 март 1861 година в църквата "Св. Богородица" официално се декларира, че градът и епархията не признават властта на Цариградския патриарх. Паисий защитава правото на българския народ за църковна независимост като негов архиерей. За това той е обичан не само от своето паство в Пловдивската епархия, а и от целия български народ. Паисий се отказва от Цариградската патриаршия и застава на страната на българите в борбата им за извоюване на църковна национална независимост, за което е заточен в Мала Азия.

На 25 февруари 1861 година Пловдивският митрополит е низвергнат  и на негово място е поставен Панарет. Пловдивската българска община, която ръководи църковните, просветните и обществените дела,  обаче, остава вярна на Паисий и нито веднъж не признава Панарет. След завръщането си от заточение той е в непрекъсната връзка с дейците на църковната борба. В българското църковно-национално движение митрополит Паисий не търси за себе си нищо. Уважението към него по време на Първия църковно-народен събор е голямо не само сред членовете на Събора, но и сред целия българския народ.

След провъзгласяването на Българската екзархия през 1870 година Паисий  е включен във Временния екзархийски съвет. Той е сред предложените кандидати за екзарх, но   умира в момент, когато Екзархията е учредена и усилията се насочват към политическото освобождение на българите.