Българският учен, публицист, поет и руски дипломат, Константин Петкович, е роден в село Башино село /дн. Македония/ през 1824 година.
Петкович учи в Ришельовския лицей и в семинарията в Одеса, а по-късно славянска филология в Петербургския университет. Той е от първите български патриоти, които се обявяват за възстановяването на автокефалността на Българската църква. През 1852 година той предприема заедно с Натанаил Зографски пътувания с научна цел в Цариград, светогорските манастири, Македония, Сърбия, Хърватско, Словения, Австрия, Чехия и Полша. Двамата замислят създаването на литературно общество „Българска матица“ и подават изложение до руското Министерство на просветата за положението на българския народ.
Петкович успява да издейства 1768 екземпляра учебници за българските училища. В Чехия се запознава с Вацлав Ханка, Павел Шафарик и други слависти. В 1853 г., по настояване на цариградските българи, той съставя записка до руското Министерство на вътрешните работи за независимостта на България.
Петкович е извикан в Русия по време на Кримската война и оттогава до 1880 г. е руски дипломат във Видин, руски консул в Дубровник, Палестина и Бейрут.
През 1852 г.. Петкович превежда на руски език „Фонетика на българския език“ от Франц Миклошич. Той е първият български филолог, който научно работи със славянските ръкописи в Светогорските манастири. В неговите научни записки от пътешествието му из Атон , издадени 13 години по-късно, се срещат и живи описания на монасите и сложните отношения между славяни и гърци по време на борбата на българите за църковна независимост.
През 1853 година Константин Петкович е дописник на „Цариградски вестник“ и „Журнал Министерства народного просвещения“. Той е автор на едно от първите български революционни стихотворения. Повечето трудове на Петкович са написани на руски език.
Константин Петкович умира през 1898 година в Русия.