Големият българин, професор Асен Златаров,  е роден на 4 февруари 1885 година в Хасково. Кръстен е на името на цар Иван-Асен II, който укрепва могъществото на българската държава.

Детството и юношеството на Иван-Асен преминава в атмосфера на патриотизъм, характерен за онова следосвобожденско време и времето на Съединението.

Момчето радва родителите си с любознателността си, бащата го води на излети сред природата, увлича го по химията и му подарява малка лаборатория, където да прави опити. От майка си пък Иван-Асен наследява любовта към поезията на Ботев и Вазов, благодарение на нея  той научава руски и френски език и чете в оригинал големите  руски и френски класици - Пушкин, Лермонтов, Гогол, Юго...

Когато през 1900 година умира бащата на Асен Златаров, той е едва 15-годишен. Тогава семейството се мести в Пловдив, а по-късно и в София, където той завършва гимназия. Именно по това време младежът се отказва от едно от двете си имена и избира само Асен - другото му се виждало нескромно.

Асен Златаров е раздвоен между литературата и природните науки, накрая избира химията и се записва студент в Софийския държавен университет. Едновременно с това, обаче, той посещава  лекции по естетика, литература и философия.

През 1903 година Асен Златаров продължава образованието си в Женевския университет, който завършва през 1907 година. От студентските му години датира дружбата му с Евдокия - дъщеря на бесарабски офицер, участник в Руско-турската война. Тя става негов спътник в живота и  незаменим помощник в литературното и научното му дело. Съпрузите имат двама синове - Асен и Светлозр, които по-късно завършват медицина.

Асен Златаров има две специализации - във Франция и в Германия. Той пише статии, изучава химичния състав на основни продукти, които влизат в храната на българите, представя собствена научна теория в органичната химия /химия на хранителните продукти, биохимия и биокатализа/.

По време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, Асен Златаров служи като доброволец в шеста дивизионна болница, в бактериологичния институт и в Дирекцията за стопанска грижа и обществена предвидливост. И дори в тези трудни години, Асен Златаров пише статии и научни трудове. Той се проявява и като литератор и публицист. Излизат от печат поемите му ‘Цветя за него’ и ‘Песен за нея’.

След войните многостранният талант на Асен Златаров се разгръща още повече. Неговите научни трудове стават част от световната наука и то в първите й редици.  Той е асистент, доцент, а после и професор в Катедрата по органична химия, а педагогическият му подход е ненадминат и до днес. Студентите слушат лекциите на професора със затаен дъх. Той съчетава научните знания с богата култура, ползва  богатството  на българската реч, говори пред разнородна публика и всички  се вдъхновяват и възхищават от словото му.

Творчеството на Асен Златаров е енциклопедично - заедно с научните трудове, изпод перото му излизат над 100 заглавия по актуални проблеми, а през 1927 г. и романът му ‘В града на любовта’.  Професорът пише за правата на жената, за селянката, за морето, за здравословното хранене, за всички наболели въпроси.Той взима участие в международни конгреси по химия в Испания, по физиология в Ленинград и Москва.

Чрез наука, слово и перо, Асен Златаров се бори  за доброто на българския народ, който му отвръща с цялата си любов. Дори болен, той преподава, пише и издава.  Но дните му са преброени - ракът на стомаха е факт.  Негови приятели събират средства и го изпращат в Университетската болница на Виена. Там Златаров претърпява две операции, но умира на 22 декември 1936 година.  

По тъжния повод в цяла България се устройват траурни митинги. В един от некролозите приятели и почитатели на Асен Златаров от Лом пишат:

‘Смъртта на проф. Асен Златаров донесе тежка загуба:
За младежта, която изгуби своя преподавател.
За читалищата, които изгубиха най-желания лектор.
За професорите, които изгубиха най-примерния си колега.
За онеправданите, които изгубиха най-топлия си съчувственик.
За любовта, която изгуби своя жрец.
За свободата, която изгуби най-културния си борец.
За интелигенцията, която изгуби своя благ и скромен водач.
За слушателите, които изгубиха магьосника на живото слово.
За науката, която изгуби своя най-дълбок  анализатор и популяризатор.
За миролюбцитге, които изгубиха най-големия си апостол на мира.
За патриотите, които изгубиха един истински родолюбец.
За народа, който изгуби най-верния и най-полезния си син.
За България, която изгуби незаменимото си чедо.
Слава и чест на делата му!
Поклон и уважение към паметта му!’

Автор: Тони