Човек ли е тийнейджърът или има само функцията да бъде дете на родителите си? Това е въпросът! А неговият отговор е невъобразима главоблъсканица от страхове и грешки, които ние, родителите, допускаме в стремежа си да изградим и да капсулираме в красиво розово балонче идеалното дете.
Разбира се, че балончето се пука, и то със силата на топовен гърмеж. Престъпно амбициозната задача превръща децата ни в затворници, а не в автономни личности. Харесва ли ви така? Предпазвайки ги от всяка опасност, ние им пречим да пораснат. Необходимо е стъпка по стъпка да даваме свободата на децата си да правят избори, но и да грешат. А ролята на мъдрия родител е да бъде опора, не гилотината на обществения натиск. Други казват: „С детето всичко е наред, то просто трябва да развие своето „АЗ“, да осъзнае и да утвърди границите си“. Някои родители обаче настояват да го правят вместо него. Разбира се, тийнейджърът е против. А абстрактните послания на някои „хипи“ родители от рода на : „Бъди щастлив! Намери онова, което душата ти търси“, се оказват неразбираема и непосилна задача за подрастващия.
Мит е, че тийнейджърите не търсят вниманието и мнението на родителите си. Напротив, въпросът е как проявяваме отношението си. Важно е да разберем какво ги вълнува, преди да впрегнем педагогическите си сили за онова, което тревожи нас. Любов и търпение – това е родителската мантра за щастлив тийнейджър.
Светът не е безопасно място и задачата на родителя, защитавайки децата си, е да ги научи да се държат предвидливо и благоразумно. Тийнейджърът ясно трябва да разбира кое е опасно за него и останалите, кога трябва да бъде с повишено внимание. Но много често любовта и страхът на родителите представляват просто нравоучителни съвети. И тогава тийнейджърът започва да цени повече безопасността си, отколкото радостта от общуването. Любопитството му към света просто угасва. Престава да обръща внимание на онова, което му е действително интересно и израства като невротичен и неуверен човек. Или пък обратно, протестира и от желание да изпита себе си попада в другата крайност и престава да обръща внимание дори на разумните доводи за безопасност, хвърля се в рисковани експерименти с дрога, алкохол, секс, неподходяща компания.
Значи ли всичко това, че трябва да оставим тийнейджъра да рискува? Ние през цялото време се сблъскваме с неизвестното. А в ситуация на неопределеност - екзистенциална или всекидневна, няма правила, няма възможност да се движиш по сценарий. Тук са необходими нови решения, а за да ги приемеш с отговорност, е необходима и смелост. И ние трябва да подготвим децата си за тези предизвикателства. Да им дадем възможност да придобият увереност в себе си, в своето умение да се справят с трудностите. Да достигнем до това без среща с новото, а това значи – без риск, е невъзможно. Затова е и толкова важно да помогнем на децата да бъдат смели, но не безразсъдни, а хора, които са способни да оценяват опасността и съответно да променят своето поведение. Без риск няма живот. Именно това трябва да подкрепят и разбират родителите. Вероятно си мислите, че това означава просто да ги пуснете по течението на мътната река на живота. Не, означава да престанем да взимаме всички решения вместо синовете и дъщерите си, считайки, че те са безпомощни и безотговорни хора. В ситуации, които заплашват живота им, разбира се, че трябва да се действа решително. Ако в неговото обкръжение употребяват или разпространяват наркотици, е необходимо да направите всичко по силите си, да прекрати взаимоотношения. И едва след това да се търси разговор или консултация с психолог. В подобни ситуации, или когато тийнейджъра решава, че не желае повече да учи, родителите изпадат в крайности : или се опитват да забраняват и наказват, или се отдръпват от ситуацията: „Той е голям, няма да се намесвам“.
В това се състои голямото противоречие в отношението към децата – ние казваме, че не искаме да ги изпускаме от очи, дори когато те се чувстват под „домашен арест“ и в същото време сме готови да се отречем от тях, ако постъпват прибързано и необмислено“ „Това не е нашето дете“. Мисията на родителя е да поддържа детето си, да му помага да разбере собствените си мотиви. Приемайте решенията на тийнейджърите, разбира се, отново напомням, когато не става въпрос за застрашаване на здравето и живота. Можете да бъдете честни и да заявите: „Аз не одобрявам твоето решение, мисля, че грешиш. Но както и да се развие ситуацията, можеш да разчиташ на подкрепата ми“.
Направете всичко възможно да разговаряте, да обсъждате, да чуете мнението му. В резултат тийнейджъра може да остави в сила своето решение, но ще знае, че за всички негови решения, ще е необходима и пауза, за да претегли всички за и против, и няма да загуби подкрепата ви, доверието ви.
Спазвайте дистанция, ясно определяйте границата на своята власт, но постепенно отделяйте детето от себе си, позволявайте му да има избор и само да носи отговорност за него. Колкото по-силно държим за ръка децата си, колкото по-агресивно търсим начин да ги контролираме, толкова по-силно ще бъде тяхното желание да се отделят от нас. Родителите трябва да са подкрепата, не инквизицията. Децата неизбежно се отделят от нас. Необходимо е да се смирим с това – такава е мисията на родителите.
Стъпка по стъпка давайте свободата. На глътки. Днес опитайте да позволите едно нещо. Справи ли се? Следващият път още малко. Ако не се справи, помогнете му да разбере защо, и че това е бил неговият избор, а грешката е просто урок, не наказание.
Можете да сключите договор – например за часа на прибиране у дома или някои домакински задължения. Бъдете готови на преговори. Възможно е да си позволите санкции, но само при ясни правила, не защото на вас ви се струва, че нещо не е наред. Но има и сфери, където родителския контрол е безсилен. Например в отношенията с връстниците му. Няма как да проверите, изпълнил е онова, което е обещал. В този случай ограниченията се превръщат в игра, когато детето лъже, а родителите се правят, че вярват.
В тази ситуация е разумно да разказвате своя опит. Разкажете в какви рисковани ситуации сте попадали на неговата възраст или дори сега. В крайна сметка в живота на възрастните също има риск.
Никога не правете нещо, не се намесвайте в ситуация, с която тийнейджъра може сам да се справи. Дайте му възможност да направи своите грешки. Да, това никак не е комфортно. Но кой е казал, че да си родител е приказно? Да се справите с тревогата, ще ви помогне общуването с други родители или с психолог. Пускайки детето си в света, ние знаем, че може да се случи всичко, че животът е пълен с предизвикателства и няма как да ги избегнем.
Докато възпитаваме децата си, ние маркираме и собствените си граници. Изключително важно е, за да бъдем полезни, да се справим със своите страхове. Да ги анализираме и да ги приемем. Да не се страхуваме да търсим помощ, за да разбираме по-добре мотивите и действията си. Ако успеем да предадем това на децата си, ще сме направили огромна крачка напред.
Автор на статията: Галя Попова