Тийнейджърският бунт и провокациите към възрастните

Юношеството е труден процес не само за родителите, които са безсилни пред провокациите на своите вече пораснали деца, но и за самите тийнейджъри, които се чувстват тотално неразбрани и подценени във всеки един смисъл.

 

Студентските бунтове от 1968 г. във Франция до голяма степен илюстрират случващото се в главата на младежите: учащите се бунтуват не толкова срещу съдържанието на образованието, колкото срещу неговата форма. Студентите роптаят срещу неприемливата и дразнеща ги комуникация с техните преподаватели, която обичайно е възприемана от тях като овластен - подчиняващ се.

 

Авторитарният модел на поведение в тази възраст е нещо, силно дразнещо подрастващите, които на свой ред считат подобно доминантно отношение към тях като провокация, на която се чувстват длъжни да отговорят. Всъщност, незавършеността (или, ако искате - незрялостта) на младия човек е една от причините, която го кара да влиза в конфликта на себезаявяването: идеята за съвместност, все още не е на дневен ред и мисленето е по посока „аз или другия“, вместо адекватното „аз и другия“.

 

Добре е, като родители, да си даваме сметка за тази специфична особеност на младежите, позволявайки им да преминат през трудния за тях процес в намирането на собствен образ и място, съпровождайки ги в излизането от лабиринта на „ако другия съществува, то мен ме няма, следователно трябва да му се противопоставям енергично във всичко!“.

 

Работещата формула, която би позволила ние, като родители, да си осигурим известно спокойствие, а младежите да се чувстват подкрепени в намирането и заявяването на своята индивидуалност, е да излезем от позицията на наставници, които непрекъснато педагогизират, вменяват чувство на вина или са откровени демагози, когато почувстват застрашен авторитета си. Всъщност, именно тук често е и основната проблемна зона: порастването на собствените ни деца обърква, плаши и дестабилизира, защото ни кара да си задаваме въпроси, чиито отговори, самите ние не сме успели да намерим.  

 

Юношеството на нашите наследници възкресява онези трудности, които самите ние не сме успели да разрешим успешно в миналото си и именно заради това сме толкова чувствителни (и настоятелни) в желанието си да удържим настоящето статукво. Не проявявайки обаче съответното уважение към събеседника си, всъщност ние несъзнавано го подтикваме към още по-активно атакуване на формата на комуникация, която се е наложила до този момент, което пък се възприема от родителя като откровено посегателство върху авторитета му.

 

Важно е да разберем тези промени и да ги приемем, вместо всячески да се опитваме да ги прехвърлим на друго място. Последното е особено типично при родители, които не можейки да понесат заявяването и бунта на детето си, започват да го водят от лекар на лекар и се успокояват едва тогава, когато намерят такъв, който да предпише съответното медикаментозно лечение (в повечето случаи абсолютно излишно до откровено вредящо), защото по този начин снемат от себе си чувството за провал и вина, обяснявайки случващото се с детето им, като биологична дисфункция, а не като нещо, в което самите те са изначално замесени.

 

Необходимо е да се научим повече да изслушваме и значително по-малко да казваме!  

 

Още здравни новини четете в Puls.bg

Автор: Ралица Солакова