Не винаги можем да сложим етикет „правилно“ и „грешно“, когато опре до изборите на близките ни. Нямаме това право, а и до никъде не би ни довело. Днес много хората смята, че „знаят какво правят“. Е, това важи и за другата страна, онази, която знаещите се опитват да убедят. Те също знаят какво правят и това, което правят е да се опитват да вкарат приятел в правия път. Има много уловки в това начинание.
Минете направо към въпроса. Да смятате, че е по-добре първо да предразположите приятел преди сериозната част на разговора е тотална загуба на време. Ако човекът наистина е поел по кофти път по-вероятно е да се досеща, че – ако сте много близки – ще проведете разговор по въпроса. Не си хабете въздуха в встъпителни речи. Просто кажете това, което имате да казвате.
Говорете равно и уверено. За тези от вас, които не знаят какво да разбират под „равно“ – не повишавате и не снишавате тон. Говорите спокойно, неотстъпчиво и без ту да смъквате, ту да качвате октави. Това е наука – някои изследвания показват, че така най-лесно се възприема лоша информация.
Дайте малко от собствения си опит. Не питай старило, питай патило. Ако смятате, че нещо, което приятеля ви прави, е вредно за него или за околните най-добрия начин да му повлияете е като разкажете собствената си история. Хората се вслушват в чуждите грешки и съзнателно или не гледат да не ги повтарят. Например ако кажете на някого колко ужасно е да се работи в кол център, когато този някой тръгне да си търси работа кол центъра ще е последното място, което ще гледа. Не винаги, но в много случаи. Също така, примера е сравнително нескопосан, но достатъчно показателен – разкажете на другарчето с какви последствия вие е трябвало да се справяте и може би няма да се наложи той да разбира от първа ръка.
Ако все пак нямате история, излъжете. На същия принцип като горната точка – ако не можете да споделите собствения си опит, споделете опита на някой друг. Дори и този друг да не съществува. Нарича се благородна лъжа.
Намесете останалите ви приятели и дори семейството му. Ако най-добрия ви приятел е решил да се друса – а всички знаем, че това никак не е добре – играйте го с тежката карта. Кажете му колко никак готино няма да бъде, когато родителите му го изпратят в клиника. Обяснете – отново спокойно, винаги спокойно – как когато човек вреди на себе си, то той не вреди само на себе си. Замесени са всичките останали хора, които го обичат и държат на него. В моменти на тежко падение вашия приятел най-вероятно няма да прояви голям интерес към останалите, но си струва да пробвате.
Не се отказвайте. На онези, които са „загубили“ пътя си им е нужно много време първо, за да го осъзнаят и после, за да го променят. Търпението играе ключова роля във вашата намеса. Не трябва да го губите. Ако ви пука достатъчно за човека, нуждата от повече внимание няма да представлява проблем или притеснение за вас.
Посъветвайте се със специалист. Да, вие, тези, които помагате. Ако не сте сигурни как да постъпите, обадете се на психолог или говорете с друго квалифицирано лице. Шансовете да успеете да накарате приятеля си да отиде на подобна среща са прекалено малки. Не само това, но повечето хора смятат, че ходенето на психолог автоматично означава, че нещо им куца и са луди. Грешното разбиране, че човек ходи на лекар, само когато го боли нещо е… ами, грешно. Когато те боли душата също е добре да видиш на какво се дължи. Но както вече споменах – евентуалното ви подтикване този човек да отиде при психолог няма да бъде посрещнато с отворени обятия. За това отидете вие. Разкажете и разбере какво да правите. Удивително, но има резултат. Не такъв, който ще промени всичко и ще има цветя и рози, но определено ще ви тласне крачка напред.