Едно интервю с Мис „Тишина България“ Катрин Хаджицинова

Катрин Хаджицинова е прекрасно, младо момиче, което се справя с трудностите в живота с много сила и красота. Тя е модел, носителка е на множество титли, сред които най-престижната е „Мис Тишина България“ 2011.

 

Разкажете ни повече за себе си. Откога се занимавате с мода, как решихте да започнете?

Казвам се Катрин Хаджицинова, на 20 години съм, от Асеновград. В момента уча в СтопанскаАкадемия „Д. А. Ценов“, гр. Свищов. Тежкочуваща съм, нося два слухови апарата, с тях чувам много добре и контактувам нормално с хората. Занимавам се с мода, танци и пеене на жестомимика. Секретарка съм на Младежката организация към Районна организация на глухите в гр. Пловдив. От 2 години и половина се изявявам като фотомодел. Кандидатствах като за начало в една модна агенция, но нямах сериозното намерение, всичко ми беше някак си любопитно. Извикаха ме на кастинг на живо, но не ме взеха в тяхната агенция, защото не чувам, явно това е някаква пречка за тях. След тази дискриминация реших да се боря докрай, да докажа какво мога и че слухът ми не е пречка за да се развивам в сферата, в която искам. Оттогава дойде и страстта ми към модата. Винаги си намирах място сред моделите и се доказвах до последно.

 

Вие сте носителка на няколко титли – Мис „Тишина България“ 2011 г., 2-ро място; Мис „Море и тяло“ 2011 г., 1-во място и Мис „Тишина България“ 2012 г., участвахте в световния и международния конкурс "Miss Deaf World" 2012 и "Miss Deaf Europe" 2012. Какво означават наградите за вас? Планирате ли и в бъдеще да се занимавате с мода?

Наградата е постижение, но до някаква граница. За мен означава много, защото съм я постигнала с много труд и борбеност. Наистина чувството е много приятно, вълнуващо и неописуемо. Сред 48 момичета от цял свят, аз да съм петата подгласничка. Не съм и предполагала, че ще стигна до световно и до европейско ниво. Въпреки моите постижения, винаги съм си казвала да не забравям откъде съм тръгнала, това е много важно за мен. Може да съм носителка на няколко титли, но все същото момиче съм си. Някак си наградите не могат да вдигнат самочувствието ми до небето, това е просто титла за мен и нищо повече. В бъдеще ще продължавам да се занимавам с мода, но смятам и да стигна по-далеч, като мениджър или организатор на конкурсите в средата на глухите хора. Искам да се развиваме в сферата на модата и не само, както цял свят се развива освен нашата страна.

 

Снимка: личен архив

 

Има ли дискриминация, според вас, към по-различните в нашето общество? Усещате ли промяна в мисленето, манталитета, обществените нагласи?

Има дискриминация, тя е навсякъде където си помислите: в училището, в работата и в ежедневието. Светът е много пъстър, хората мислят абсолютно по различен начин. Но такъв е манталитетът на хората, това е тяхната култура, която не може да възприеме, че човек по-различен от тях може да се развива много повече. Някак си намират причината и оправданието, че не могат да се развиват. Какво му пречи на един фотограф да снима един глух модел, ако тя умее да бъде такава? Защо пък хора с проблеми не могат да учат нормално в университета и да работят в сферата, в която искат и е възможно за тях? Някак си мнозинството от хората в обществото ни не проявяват уважение първо към себе си като човек и после към останалите хора. Човек ако уважава себе си, би разбрал, че това не ги ограничава. Какво е виновен някой, че се е родил глух, ние с какво сме по-различни от останалите? Всички сме равни във всяко едно отношение, всички сме хора на този свят.

 

Как се отнасят вашите връстници към вас, усещате ли по-различно отношение?

Много добре се отнасят с мен, с уважение и респект. В училището как беше – няма да коментирам, тогава бяхме малки, пъргави, неразбрани ... Сега в университетските години някак си е по-различно, човек започва да мисли по-мащабно, по-сериозен е и е по-разбран, имам ли нужда от помощ от колегите си, винаги ще ми помагат с каквото могат. Но не винаги е така, все ще излезе някой, който да ти завижда за това, което той го няма или просто да прояви чиста злоба. На този свят не може всичко да е идеално, иначе животът щеше да е скучен.

 

Занимавате се с танци и пеене на жестомимика. Бихте ли споделили едно пожелание или съвет към други хора, в подобно на вас положение, които не събират този кураж да се борят за мечтите си?

Да мечтаят силно и да се борят, да го поставят като единствена цел в живота им. Да не се предават. Животът е труден, но пък има хубави страни за да живееш: за мечтите си, за надеждата и не на последно място любовта! Любовта е най-чистото и святото нещо на земята, да обичаш без да искаш нищо в замяна!

 

За какво мечтаете още да ви се случи?

Срещнах човек, който успя да завладее моето сърце! Мечтая да се видя в дълга бяла рокля, една много важна стъпка напред за нас. Но и за това има време... (смее се)

 

Любим вкус, цвят, място?

Обожавам бонбоните на Raffaello и Lindor, това е моят вкус! Вкус на изисканост, нежност. Любимият ми цвят е нежното лилаво, черно, бяло и цвят капучино. Скалният феномен Белинташ е една от любимите ми природни забележителности, усещането е странно там, някак си различно, не можеш да изпиташ подобно чувство другаде и се зареждам с много енергия, а природата е неописуемо красива.

 

Вашето пожелание към читателките на Az-jenata.bg?

Моето пожелание към читателките е най-вече да са здрави, красиви и много, много усмихнати. Няма нищо по-красиво от усмивката. Тя може да е единственият лъч в нечий ден!

Автор: Ралица Солакова