Според дефиницията, дъвката е вид бонбон, нещо сладко, предназначено за дъвчене.
Историята на дъвката започва още преди нашата ера, когато първобитните хора дъвчели сладки или кисели листа, смола и восък.
В Швеция, например, върху зъбите на млад воин, била открита смола за дъвчене на 9000 години. За ‘родоначалници’ на дъвченето все пак се смятат древните гърци, които използвали смолата от кората на храста мастика. Обичали да я дъвчат елинките, а по-късно и римлянките, заради устната хигиена и приятния дъх.
От другата страна на Атлантика, северноамериканските индианци също дъвчели. Те предпочитали смолата на бора и смърча. Нарязана на кубчета и смесена с пчелен мед, тя се е продавала до първата половина на 19-ти век в цяла Северна Америка Била твърда и с доста съмнителна чистота, затова братята Къртис от Портланд започнали през 1850 година да произвеждат парафиновия й аналог.
Дъвченето харесвали и маите на територията на днешно Мексико. Те получавали дъвка от кората на дърветата. Този навик се задържал чак до 60-те години на 19-ти век, когато в САЩ се появява сваленият мексикански диктатор Антонио Лопес де Санта Анна, който донася огромно количество мексиканска дъвка. Смятал да я продаде, а с парите да организира армия, с която да се върне в Мексико като победител.
Стоката купили един военен фотограф, един търговец на стъкло и някой си Томас Адамс, който пък искал да използва дъвката като каучук. Той не успял в това си начинание и ядосан пъхнал парче дъвка с устата си, както правел мексиканският му продавач. И това му харесало. Адамс започнал в кухнята си да вари мексикански дъвки, оформял ги на топчета и ги предлагал за продан в местно магазинче. Той дори си конструирал машина за производство и я патентовал. Първите дъвки ‘Адамс Ню Йорк N 1’, били опаковани в копринена хартия и нямали вкус.
Томас Адамс нарекъл следващите си дъвки ‘Блек Джек’ и формата им била правоъгълна.
Той окончателно се наложил на пазара със сладката дъвка ‘Тути-Фрути’, която се продавала през 1888 година като първата стока в уличните нюйоркски автомати, монтирани главно в метрото.
Собственикът на будките за пуканки, Уилям Уайт, пък се досетил, че ако към дъвката се добави неговият сироп от царевица, ще се получи интересен вкус. Уайт завладял британския пазар и то чрез скандал - той си позволил собственоръчно да пъхне дъвка в устата на самия крал Едуард VII. Кралят, обаче, бил приятно изненадан от вкуса.
Голям бизнес от производството на дъвки направил Уилям Ригли-младши, който на 22 години се установил в Чикаго. Той подарявал на клиентите си към набухвателите на тесто пакетчета дъвка. След известно време тя ставнала хит. Той използвал голяма част от печалбите си за реклама и през 1893 година превърнал производството на дъвка в цяла индустрия.
В началото на 20-ти век дъвки започват да произвеждат две големи компании ‘Филип Морис’ и ‘Кларк Гъм Къмпани’. Дори през Втората световна война дъвката се добавяла към снаряжението на войниците като успокояващо средство.
Днес дъвката е изключителен феномен в консуматорското общество. Всяка година в САЩ на човек се падат по 200 дъвки, за които те плащат около 300 милиона долара. Производителите на дъвки днес се надпреварват да предлагат все нови и нови варианти - освежаващи, предпазващи емайла на зъбите от кариес, заздравяващи венците, отказващи от тютюнопушене, повишаващи настроението, подобряващи паметта... и какви ли още не.
И нещо любопитно - на британските полицаи дълго време им е забранявано да дъвчат дъвка, защото при нужда, тя щяла да им попречи да надуят предупредителната свирка...
Автор: Тони
Историята на дъвката започва още преди нашата ера, когато първобитните хора дъвчели сладки или кисели листа, смола и восък.
В Швеция, например, върху зъбите на млад воин, била открита смола за дъвчене на 9000 години. За ‘родоначалници’ на дъвченето все пак се смятат древните гърци, които използвали смолата от кората на храста мастика. Обичали да я дъвчат елинките, а по-късно и римлянките, заради устната хигиена и приятния дъх.
От другата страна на Атлантика, северноамериканските индианци също дъвчели. Те предпочитали смолата на бора и смърча. Нарязана на кубчета и смесена с пчелен мед, тя се е продавала до първата половина на 19-ти век в цяла Северна Америка Била твърда и с доста съмнителна чистота, затова братята Къртис от Портланд започнали през 1850 година да произвеждат парафиновия й аналог.
Дъвченето харесвали и маите на територията на днешно Мексико. Те получавали дъвка от кората на дърветата. Този навик се задържал чак до 60-те години на 19-ти век, когато в САЩ се появява сваленият мексикански диктатор Антонио Лопес де Санта Анна, който донася огромно количество мексиканска дъвка. Смятал да я продаде, а с парите да организира армия, с която да се върне в Мексико като победител.
Стоката купили един военен фотограф, един търговец на стъкло и някой си Томас Адамс, който пък искал да използва дъвката като каучук. Той не успял в това си начинание и ядосан пъхнал парче дъвка с устата си, както правел мексиканският му продавач. И това му харесало. Адамс започнал в кухнята си да вари мексикански дъвки, оформял ги на топчета и ги предлагал за продан в местно магазинче. Той дори си конструирал машина за производство и я патентовал. Първите дъвки ‘Адамс Ню Йорк N 1’, били опаковани в копринена хартия и нямали вкус.
Томас Адамс нарекъл следващите си дъвки ‘Блек Джек’ и формата им била правоъгълна.
Той окончателно се наложил на пазара със сладката дъвка ‘Тути-Фрути’, която се продавала през 1888 година като първата стока в уличните нюйоркски автомати, монтирани главно в метрото.
Собственикът на будките за пуканки, Уилям Уайт, пък се досетил, че ако към дъвката се добави неговият сироп от царевица, ще се получи интересен вкус. Уайт завладял британския пазар и то чрез скандал - той си позволил собственоръчно да пъхне дъвка в устата на самия крал Едуард VII. Кралят, обаче, бил приятно изненадан от вкуса.
Голям бизнес от производството на дъвки направил Уилям Ригли-младши, който на 22 години се установил в Чикаго. Той подарявал на клиентите си към набухвателите на тесто пакетчета дъвка. След известно време тя ставнала хит. Той използвал голяма част от печалбите си за реклама и през 1893 година превърнал производството на дъвка в цяла индустрия.
В началото на 20-ти век дъвки започват да произвеждат две големи компании ‘Филип Морис’ и ‘Кларк Гъм Къмпани’. Дори през Втората световна война дъвката се добавяла към снаряжението на войниците като успокояващо средство.
Днес дъвката е изключителен феномен в консуматорското общество. Всяка година в САЩ на човек се падат по 200 дъвки, за които те плащат около 300 милиона долара. Производителите на дъвки днес се надпреварват да предлагат все нови и нови варианти - освежаващи, предпазващи емайла на зъбите от кариес, заздравяващи венците, отказващи от тютюнопушене, повишаващи настроението, подобряващи паметта... и какви ли още не.
И нещо любопитно - на британските полицаи дълго време им е забранявано да дъвчат дъвка, защото при нужда, тя щяла да им попречи да надуят предупредителната свирка...