Антиутопия - думата е създадена в края на ХІХ век от Джон Стюарт Мил, който използва за основа термина, влязъл в употреба след излизането през ХVІ век на книгата на сър Томас Мор „Утопия” – от гр.ез.„утопия” – „място, което не съществува”.
Защо хората харесват антиутопиите? Защото повечето от нас сме антиутописти, дори да не го осъзнаваме. Защото в тези книги, някои от тях писани преди осемдесет-деветдесет години („Ние” на Замятин е написан още през 1921 г., „Прекрасният нов свят” на Хъксли е от 1932 г.), откриваме своя бунт. Бунтът срещу общество, което смята, че индивидуалната свобода и щастието не са съвместими; общество, което ти забранява да се радваш на самотата си; общество, което определя всички критерии и вкусове, според които да живееш. В тези книги откриваме и своите страхове – може би вече е късно и сме се превърнали в конформисти, жертвали сме същността си, мързелът ни е победил. Но това не е онзи чудесен неделен летен мързел, в който се чувстваш максимално себе си, а онзи, който ти нашепва изкусително в главата, че има кой друг да мисли вместо теб, кой друг да взема решенията, ти просто се отпусни и следвай правилата.
Причисляват антиутопията към фантастиката, защото най-често в тези текстове се говори за бъдещето. Но по-важният елемент, по който можем да отличим един чисто фантастичен роман от антиутопията, е картината на обществото, на порядките, които авторът иска да изобличи, на света, в който не желаем да живеем. Да, имаме великолепния Рей Бредбъри с „451 градуса по Фаренхайт”, който ни показва общество, което смята книгите – символа на мисловната и индивидуалната свобода – за висше зло. Но имаме и автори, които не бихме причислили към този жанр, но точно техните книги се смятат за върхове в антиутопията – „1984” и „Фермата” на Джордж Оруел, „Портокал с часовников механизъм” на Бърджис. Действието им наистина се развива в бъдещето, но може да бъде и в някакъв алтернативен свят, в който са осъществени страховете ни. И това не са параноични страхове. Някои хора имат по-ясна визия пред себе си – как се разклоняват пътеките в настоящето и какви могат да се възможните светове, в които ще живеем, и, за щастие, те могат да пишат. За съжаление, тъй като отдавна е известно, че единствените уроци на историята са тези, че не се учим от нейните уроци, ние повтаряме едни и същи грешки. Което прави не чак толкова невъзможно да създадеш картина на бъдещето ни, в което отново горим книги, отново забраняваме разнообразието, отново някой или някои се обявяват за богове, а хората се превръщат в маса, доволна от осигурения насъщен хляб и зрелища.
През последните десетина години в световната литература има огромен интерес към антиутопиите, и по специално насочените към младежката аудитория. Писателите стигнаха до извода, че трябва да привлекат интереса на читателите си . деца, за да са сигурни, че ще имат и читатели - възрастни. Може би все повече се страхуваме от бъдещето, може би не виждаме надежда. А може би малкото надежда я има в това да отправиш предупреждение към мислещите, и то в най-ранната възможна възраст. Интересът на големите издателства към антиутопиите (или както е по-приет в англоезичния свят терминът „дистопия”) е огромен. Всяко издателство има поне по няколко серии и все повече акцентира върху тях.
Някой може да каже, че повечето оригинални идеи във фантастиката, а и въобще в литературата, отдавна са поднесени на читателите. (В „Matched” на Али Конди книгите са забранени, също като при Бредбъри, в „Gone” на Майкъл Грант имаме свят само с деца, без възрастни, също както в „Повелителят на мухите”, Сюзън Колинс в „Игрите на глада” разиграва чудесната идея на Стивън Кинг от „Бягащият човек” и т.н.).Няма как да е по друг начин – добрият продукт във всяка област на човешката мисъл е добър, именно защото се концентрира върху основните човешки импулси – страх, секс, любов, оцеляване, смърт, възпроизвеждане... Правото да бъдем хора. Затова се идентифицираме с него, затова откриваме нещо, което да ни грабне. Съвременните автори, и по-специално т.нар. автори на young adult литература, пишещи за тийнейджърите, поднасят на новото поколение читатели същите идеи, но в нови опаковки, в по-разпознаваем за тях формат, с герои, които са им близки, най-често са на тяхната възраст. И това е чудесно. Защото има шанс още една вълна от чисти умове да види алтернативния свят, в който може да им се наложи да живеят в съвсем близко бъдеще. Това е и жест на уважение към предишното поколение писатели, чиито книги вече са добили статут на класика, а понякога за младежите това е равносилно на нещо, което трябва да си остане на лавицата в библиотеката. Освен това през изминалите двайсет-трийсет години човечеството беше много изобретателно и измисли повече средства, с които да направи още по-ужасно бъдещето си.
Дали ще наречем такива книги антиутопии, какотопии (от гр.ез. – „лошо място”), дали някои стилист ще поспори, че са по-скоро апокалиптични романи („Пикник край пътя” на Стругацки) или пък представят алтернативни реалности, дали са стиймпънк пародии, използващи малко по-различни похвати, дали влизат вече в графата екотопии (разглеждащи проблемите на бъдещото след екологична катастрофа), дали действието ще се развива на остров и социалният експеримент ще бъде проведен само сред деца (защото бих причислила и „Повелителят на мухите” на Уилям Голдбърг към тази група), или в московското метро след няколко десетилетия, има ли значение? По-важно е, че това са текстове, които звънят като будилници, тиктакат като бомби и казват, че това наистина е ВЪЗМОЖНОТО НИ БЪДЕЩЕ. Не е сигурно, но е възможно. Не е задължително, но трябва да направим каквото е по силите ни да го предотвратим. Разбира се, ако не го искаме, ако не желаем тази тотална подреденост и стерилност, която предричат повечето от тези книги. Ако пък нямаме нищо против, защото виждаме в това единствената алтернатива на хаоса, който цари в момента в света ни, може би вече е късно. Защото като че ли все повече не се плашим, а се стремим към щастливото и малко тъпо, консуматорско съществуване, в което няма значение дали можеш да четеш, да пишеш, да създаваш поезия.
Може би антиутопията е нашата реалност. Може би особено за по-младите читатели това не е свят от бъдещето, от който се опасяват, това е версия на света, в който живеят.
Автор: Александър Ненов
Защо хората харесват антиутопиите? Защото повечето от нас сме антиутописти, дори да не го осъзнаваме. Защото в тези книги, някои от тях писани преди осемдесет-деветдесет години („Ние” на Замятин е написан още през 1921 г., „Прекрасният нов свят” на Хъксли е от 1932 г.), откриваме своя бунт. Бунтът срещу общество, което смята, че индивидуалната свобода и щастието не са съвместими; общество, което ти забранява да се радваш на самотата си; общество, което определя всички критерии и вкусове, според които да живееш. В тези книги откриваме и своите страхове – може би вече е късно и сме се превърнали в конформисти, жертвали сме същността си, мързелът ни е победил. Но това не е онзи чудесен неделен летен мързел, в който се чувстваш максимално себе си, а онзи, който ти нашепва изкусително в главата, че има кой друг да мисли вместо теб, кой друг да взема решенията, ти просто се отпусни и следвай правилата.
Причисляват антиутопията към фантастиката, защото най-често в тези текстове се говори за бъдещето. Но по-важният елемент, по който можем да отличим един чисто фантастичен роман от антиутопията, е картината на обществото, на порядките, които авторът иска да изобличи, на света, в който не желаем да живеем. Да, имаме великолепния Рей Бредбъри с „451 градуса по Фаренхайт”, който ни показва общество, което смята книгите – символа на мисловната и индивидуалната свобода – за висше зло. Но имаме и автори, които не бихме причислили към този жанр, но точно техните книги се смятат за върхове в антиутопията – „1984” и „Фермата” на Джордж Оруел, „Портокал с часовников механизъм” на Бърджис. Действието им наистина се развива в бъдещето, но може да бъде и в някакъв алтернативен свят, в който са осъществени страховете ни. И това не са параноични страхове. Някои хора имат по-ясна визия пред себе си – как се разклоняват пътеките в настоящето и какви могат да се възможните светове, в които ще живеем, и, за щастие, те могат да пишат. За съжаление, тъй като отдавна е известно, че единствените уроци на историята са тези, че не се учим от нейните уроци, ние повтаряме едни и същи грешки. Което прави не чак толкова невъзможно да създадеш картина на бъдещето ни, в което отново горим книги, отново забраняваме разнообразието, отново някой или някои се обявяват за богове, а хората се превръщат в маса, доволна от осигурения насъщен хляб и зрелища.
През последните десетина години в световната литература има огромен интерес към антиутопиите, и по специално насочените към младежката аудитория. Писателите стигнаха до извода, че трябва да привлекат интереса на читателите си . деца, за да са сигурни, че ще имат и читатели - възрастни. Може би все повече се страхуваме от бъдещето, може би не виждаме надежда. А може би малкото надежда я има в това да отправиш предупреждение към мислещите, и то в най-ранната възможна възраст. Интересът на големите издателства към антиутопиите (или както е по-приет в англоезичния свят терминът „дистопия”) е огромен. Всяко издателство има поне по няколко серии и все повече акцентира върху тях.
Някой може да каже, че повечето оригинални идеи във фантастиката, а и въобще в литературата, отдавна са поднесени на читателите. (В „Matched” на Али Конди книгите са забранени, също като при Бредбъри, в „Gone” на Майкъл Грант имаме свят само с деца, без възрастни, също както в „Повелителят на мухите”, Сюзън Колинс в „Игрите на глада” разиграва чудесната идея на Стивън Кинг от „Бягащият човек” и т.н.).Няма как да е по друг начин – добрият продукт във всяка област на човешката мисъл е добър, именно защото се концентрира върху основните човешки импулси – страх, секс, любов, оцеляване, смърт, възпроизвеждане... Правото да бъдем хора. Затова се идентифицираме с него, затова откриваме нещо, което да ни грабне. Съвременните автори, и по-специално т.нар. автори на young adult литература, пишещи за тийнейджърите, поднасят на новото поколение читатели същите идеи, но в нови опаковки, в по-разпознаваем за тях формат, с герои, които са им близки, най-често са на тяхната възраст. И това е чудесно. Защото има шанс още една вълна от чисти умове да види алтернативния свят, в който може да им се наложи да живеят в съвсем близко бъдеще. Това е и жест на уважение към предишното поколение писатели, чиито книги вече са добили статут на класика, а понякога за младежите това е равносилно на нещо, което трябва да си остане на лавицата в библиотеката. Освен това през изминалите двайсет-трийсет години човечеството беше много изобретателно и измисли повече средства, с които да направи още по-ужасно бъдещето си.
Дали ще наречем такива книги антиутопии, какотопии (от гр.ез. – „лошо място”), дали някои стилист ще поспори, че са по-скоро апокалиптични романи („Пикник край пътя” на Стругацки) или пък представят алтернативни реалности, дали са стиймпънк пародии, използващи малко по-различни похвати, дали влизат вече в графата екотопии (разглеждащи проблемите на бъдещото след екологична катастрофа), дали действието ще се развива на остров и социалният експеримент ще бъде проведен само сред деца (защото бих причислила и „Повелителят на мухите” на Уилям Голдбърг към тази група), или в московското метро след няколко десетилетия, има ли значение? По-важно е, че това са текстове, които звънят като будилници, тиктакат като бомби и казват, че това наистина е ВЪЗМОЖНОТО НИ БЪДЕЩЕ. Не е сигурно, но е възможно. Не е задължително, но трябва да направим каквото е по силите ни да го предотвратим. Разбира се, ако не го искаме, ако не желаем тази тотална подреденост и стерилност, която предричат повечето от тези книги. Ако пък нямаме нищо против, защото виждаме в това единствената алтернатива на хаоса, който цари в момента в света ни, може би вече е късно. Защото като че ли все повече не се плашим, а се стремим към щастливото и малко тъпо, консуматорско съществуване, в което няма значение дали можеш да четеш, да пишеш, да създаваш поезия.
Може би антиутопията е нашата реалност. Може би особено за по-младите читатели това не е свят от бъдещето, от който се опасяват, това е версия на света, в който живеят.