В медийния свят съществува една прослойка от пишещи, която без умора произвежда журналистически изпражнения и без колебания замеря с тях обществеността. Конкретните изражения на тези изпражнения са статиите, коментарите и стоящите зад тях псевдо-журналистически разследвания и разкрития. Някои от тези компексирани автори, понякога подхождат по–интелигентно и от време на време използват все пак някой и друг факт, който разбира се бива придружаван от откровени лъжи и гнусни идиотщини. В много случаи хората са подготвени за бомбардировката от гнусотия, но понякога някои от тези странни писателски субекти се докопват някак си до издания с по-добра репутация и така въздействат повече. Те просто сядат пред клавиатурата, оригват се хубаво и започват да... „акат”.
За работата на некадърните драскачи са характерни някои неща, които я отличават от добрите журналистически практики. Основното е скандалността лъхаща от писанията им. Общо взето те не пишат за нищо друго освен за скандални „сензации”. Като че ли делникът на тези хора е изпълнен с шокиращи разкрития, повечето от които се възмутителни. Ако писанията им отговаряха на истината, може би сред тях повечето щяха да стигат до самоубийство, убедени че светът се е превърнал в кочина управлявана от злонамерени изроди. Всички материали на драскачите са свързани с изневери, побоища, изнасилвания, оргии, псувни, прецаквания. Сякаш чудовища се разхождат по написаните от тях страници. Представеният на тези страници свят е толкова деградирал, че човек да се учуди как още съществува. Нещо повече, в писанията им липсва всякаква логика, но е пълно с изключващи се взаимно твърдения. Другото характерно за фантасмагориите на драскачите е, че в тях почти винаги става дума за известни личности, които са актуални в момента на писането. Слави Трифонов /и неговите колеги/, поради популярността си, е непрекъснат обект на атака от най-долнопробен характер. Обекти на злостни атаки са често и водещите Иван и Андрей. За тях драскачите са изписали доста нелепи, но гадни клюки. Когато пък някои човек стане по–известен, поради определена в даден момент причина, драскачите не пропускат да надраскат серия от глупости по негов адрес. Такъв пример може да се даде с актрисата Елена Петрова. Тя е красива българска актриса участвала в много театрални постановки. Наскоро тя започна да играе в пиесата „Големанов”, партнирайки си с Любо Нейков и още великолепни български актьори. Елена Петрова влиза също в ролята на Боряна в сериала „Стъклен дом”. Тази продукция се радва на голям интерес от зрителите. Вследствие от тези неща драскачите се вдъхновиха /или по-скоро възбудиха/ и започнаха да бълват тъпотии по адрес на актрисата. Тези хора явно не могат да понесат някой да е талантлив и да успява, затова го нападат както улични псета нападат хубав автомобил. Драскачите повръщат извратените си мисли по отношение на любовния живот на Елена Петрова, на отношенията в семейството й, на детството й. Не че някой нормален човек се впечатлява от техните простотии, но е кофти, когато търсиш информация в Интернет да попадаш на подобни писателски недоразумения. Ако забравим за момент откровените глупости, отново се натъкваме на странно явление в журналистиката. Личният живот на Елена Петрова, пък и на други публични личности, се описва с излишно големи подробности. Вярно е, че един персонален имидж има нужда от време на време да се обогати с малко по-лична информация, но не бива да се прекалява. Елена Петрова, Слави Трифонов и Калин Врачански, както и други, са достатъчно интелигентни и обиграни в публичното пространство, за да могат сами да вкарат по-интимен нюанс в медийния си образ и да го направят дискретно, с мярка и вкус. Драскачите обаче, нямат достатъчно способности да пишат по различни теми. Затова единственият шанс да запазят работата си е да се ровят и да коментират интимните аспекти от живота на родните знаменитости. В крайна сметка никому не е нужно да знае за най-интимните събития от живота на публичните личности.
Атаката на драскачите е провокирана от тяхната некадърност, безпомощност и комплексираност. Тяхното ниско самочувствие ги кара да нападат по доста долен и гнусен начин хората, които работят и успяват. Драскачите не могат да намерят реализация в сериозни медии, защото нямат умения в журналистиката. Понякога за съжаление успяват да се докопат до авторитетни издания /вестници, списания, предавания/ и започват да цапат и да мажат. В голяма част от случаите обаче, никъде не успяват да се пласират, освен в жълтите парцалчета. Там драскачите са приютени като безпризорни и нещастни животинчета, въпреки че са неспособни да пишат сериозно, интересно и увлекателно. Понеже освен това не могат да представят интересни гледни точки, за да коментират фактите, драскачите си служат с провокативни измислици. Стилът на писане на повечето от драскачите е доста елементарен, затова те наблягат на пикантни и неприлични думи и изречения, за да изразят мислите си /доколкото тези мисли изобщо съществуват разбира се/. Те почти не използват факти. Най-много да кажат някаква полу-истина и да окрасят нещата с абсолютни безсмислици, преследвайки някаква извратена пикантерия. Но в повечето случаи твърденията на драскачите са пълни лъжи. И накрая те атакуват предимно по–известните личности, особено актуално проявилите се сред тях, за да привлекат поне някакво внимание към материалите си. Истинската атака на тези некадърни драскачи обаче, в крайна сметка е насочена към читателите. Те, драскачите, искат да привлекат вниманието на хората чрез пикантността, разчитайки на болното и садо-мазохистично желание за докосване до позора, до скандала, до мръсотията. Само че това докосване малко по-малко и почти неусетно руши душевността на читателя.
В съвременния свят човек е относително свободен. Той може да изразява мнение и да критикува. Това стои в основата на демокрацията и подкрепя развитието на обществата. Но когато се изказваш, особено, ако го правиш публично, носиш отговорност за думите си. Тези думи влизат в мозъка на аудиторията ти и въздействат по някакъв начин. Не може да живеем в свят, в който всички
най–просташки се плюят един друг. Не може да се срива по такъв грозен начин авторитета на хора, които са в публичното пространство поради естеството на работата си. Критиката е важна, но плюенето е вредно за обществото. Трябва да имаме примери за подражание и поводи за гордост, а не да изграждаме фалшиви образи на изроди. Самочувствието идва щом направиш нещо хубаво, а не щом изречеш нещо гадно по нечий адрес. Вместо обекти на завист, нека имаме идоли.
Автор:
За работата на некадърните драскачи са характерни някои неща, които я отличават от добрите журналистически практики. Основното е скандалността лъхаща от писанията им. Общо взето те не пишат за нищо друго освен за скандални „сензации”. Като че ли делникът на тези хора е изпълнен с шокиращи разкрития, повечето от които се възмутителни. Ако писанията им отговаряха на истината, може би сред тях повечето щяха да стигат до самоубийство, убедени че светът се е превърнал в кочина управлявана от злонамерени изроди. Всички материали на драскачите са свързани с изневери, побоища, изнасилвания, оргии, псувни, прецаквания. Сякаш чудовища се разхождат по написаните от тях страници. Представеният на тези страници свят е толкова деградирал, че човек да се учуди как още съществува. Нещо повече, в писанията им липсва всякаква логика, но е пълно с изключващи се взаимно твърдения. Другото характерно за фантасмагориите на драскачите е, че в тях почти винаги става дума за известни личности, които са актуални в момента на писането. Слави Трифонов /и неговите колеги/, поради популярността си, е непрекъснат обект на атака от най-долнопробен характер. Обекти на злостни атаки са често и водещите Иван и Андрей. За тях драскачите са изписали доста нелепи, но гадни клюки. Когато пък някои човек стане по–известен, поради определена в даден момент причина, драскачите не пропускат да надраскат серия от глупости по негов адрес. Такъв пример може да се даде с актрисата Елена Петрова. Тя е красива българска актриса участвала в много театрални постановки. Наскоро тя започна да играе в пиесата „Големанов”, партнирайки си с Любо Нейков и още великолепни български актьори. Елена Петрова влиза също в ролята на Боряна в сериала „Стъклен дом”. Тази продукция се радва на голям интерес от зрителите. Вследствие от тези неща драскачите се вдъхновиха /или по-скоро възбудиха/ и започнаха да бълват тъпотии по адрес на актрисата. Тези хора явно не могат да понесат някой да е талантлив и да успява, затова го нападат както улични псета нападат хубав автомобил. Драскачите повръщат извратените си мисли по отношение на любовния живот на Елена Петрова, на отношенията в семейството й, на детството й. Не че някой нормален човек се впечатлява от техните простотии, но е кофти, когато търсиш информация в Интернет да попадаш на подобни писателски недоразумения. Ако забравим за момент откровените глупости, отново се натъкваме на странно явление в журналистиката. Личният живот на Елена Петрова, пък и на други публични личности, се описва с излишно големи подробности. Вярно е, че един персонален имидж има нужда от време на време да се обогати с малко по-лична информация, но не бива да се прекалява. Елена Петрова, Слави Трифонов и Калин Врачански, както и други, са достатъчно интелигентни и обиграни в публичното пространство, за да могат сами да вкарат по-интимен нюанс в медийния си образ и да го направят дискретно, с мярка и вкус. Драскачите обаче, нямат достатъчно способности да пишат по различни теми. Затова единственият шанс да запазят работата си е да се ровят и да коментират интимните аспекти от живота на родните знаменитости. В крайна сметка никому не е нужно да знае за най-интимните събития от живота на публичните личности.
Атаката на драскачите е провокирана от тяхната некадърност, безпомощност и комплексираност. Тяхното ниско самочувствие ги кара да нападат по доста долен и гнусен начин хората, които работят и успяват. Драскачите не могат да намерят реализация в сериозни медии, защото нямат умения в журналистиката. Понякога за съжаление успяват да се докопат до авторитетни издания /вестници, списания, предавания/ и започват да цапат и да мажат. В голяма част от случаите обаче, никъде не успяват да се пласират, освен в жълтите парцалчета. Там драскачите са приютени като безпризорни и нещастни животинчета, въпреки че са неспособни да пишат сериозно, интересно и увлекателно. Понеже освен това не могат да представят интересни гледни точки, за да коментират фактите, драскачите си служат с провокативни измислици. Стилът на писане на повечето от драскачите е доста елементарен, затова те наблягат на пикантни и неприлични думи и изречения, за да изразят мислите си /доколкото тези мисли изобщо съществуват разбира се/. Те почти не използват факти. Най-много да кажат някаква полу-истина и да окрасят нещата с абсолютни безсмислици, преследвайки някаква извратена пикантерия. Но в повечето случаи твърденията на драскачите са пълни лъжи. И накрая те атакуват предимно по–известните личности, особено актуално проявилите се сред тях, за да привлекат поне някакво внимание към материалите си. Истинската атака на тези некадърни драскачи обаче, в крайна сметка е насочена към читателите. Те, драскачите, искат да привлекат вниманието на хората чрез пикантността, разчитайки на болното и садо-мазохистично желание за докосване до позора, до скандала, до мръсотията. Само че това докосване малко по-малко и почти неусетно руши душевността на читателя.
В съвременния свят човек е относително свободен. Той може да изразява мнение и да критикува. Това стои в основата на демокрацията и подкрепя развитието на обществата. Но когато се изказваш, особено, ако го правиш публично, носиш отговорност за думите си. Тези думи влизат в мозъка на аудиторията ти и въздействат по някакъв начин. Не може да живеем в свят, в който всички
най–просташки се плюят един друг. Не може да се срива по такъв грозен начин авторитета на хора, които са в публичното пространство поради естеството на работата си. Критиката е важна, но плюенето е вредно за обществото. Трябва да имаме примери за подражание и поводи за гордост, а не да изграждаме фалшиви образи на изроди. Самочувствието идва щом направиш нещо хубаво, а не щом изречеш нещо гадно по нечий адрес. Вместо обекти на завист, нека имаме идоли.