Сокушинбутсу - живите японски мумии

Знаем, че  много народи мумифицират своите покойници. В Япония обаче, има живи мумии.... Миналата година в Страната на изгряващото слънце било намерено мумифицираното  тяло на 111-годишен японец.  Той лежал  в леглото си сяка

Знаем, че  много народи мумифицират своите покойници. В Япония обаче, има живи мумии....

Миналата година в Страната на изгряващото слънце било намерено мумифицираното  тяло на 111-годишен японец.  Той лежал  в леглото си сякаш спи. Неговата внучка обяснила, че той престанал да излиза от стаята си през 1978 година. Според нея,  старецът желаел да стане ‘жив Буда’. Той изповядвал  рядко течение на будизма, чиито привърженици  се опитвали да достигнат абсолютно просветление, като доброволно се отказвали от храната и постепенно гаснели...

Това  течение на будизма се появило  в Япония през  9-ти век.  Основателят му се бил  погребал жив в пещера и легендата говори, че ноктите и косите му  продължавали да растат  още няколко години  след смъртта му. Монасите сокушинбутсу  се превръщали в мумии с помощта на продължително ритуално затворничество и краен аскетизъм.

Слуховете за японските мумии  не са отскоро, но те били изследвани едва през 60-те години на миналия век.  Специалистите очаквали, че те са мумифицирани  след смъртта, като египетските мумии и вътрешните  им органи са извадени. Нищо подобно! Каква била изненадата  им, когато разбрали, че органите на японските мумии си стоят на мястото.  Станало ясно,че монасите извършвали ритуалното мумифициране още докато са живи.  А този процес бил много бавен и болезнен и продължавал до 10 години.

Първите  три години монасите употребявали малко тесто  от брашно от елда, растения и ядки.  Тази диета  имала за цел да се намали съдържанието на мазнини в организма.
През следващите 1000 дни  диетата ставала още по-строга и се състояла само от борова кора и корени. Монахът все повече отслабвал като едновременно с мазнините се снижавало и съдържанието на вода.  През това време скелетоподобните аскети с часове се молели, пеели мантри и се миели със студена вода.

В края на втория етап монасите започвали да пият чай от сок от лаковото дърво уруша.
Този сок има сив цвят и е много токсичен. От него монасите се изпотявали силно и повръщали.  В организма се натрупвали  големи дози токсини. Отровите  убивали всеки жив организъм, който се опитвал да се храни с плътта след смъртта й.

Накрая настъпвал третият, заключителен,  етап от мумифицирането. Седящ в поза ‘лотос’, монахът  бил спускан в специално изкопана за него триметрова яма, като достъпът на въздух се осъществявал през бамбукова тръба.

В тази гробница, аскетът продължавал да се моли, да пее мантри и да медитира. Хранел се само с корени  и кора.  В едната си ръка държал    броеница, а в другата  - камбанка, с която сигнализирал на събратята си, че все още е жив.  Когато няколко дни звънът на камбанката не се чувал, разкопавали  монаха, за да се убедят, че мъртъв, след което отново го заравяли.

След 3 години и 3 месеца, отново разкопавали монаха и, ако тялото му не се е разложило, го обличали в свещени одежди, отнасяли го в храма и го обявявали за жив бог...

Вярващите смятали, че сокушинбутсу достигали пълно просветление благодарение на своята набожност. Учените обаче са на друго мнение - според тях монасите пиели повече  отровен чай и вода с арсеник, което позволявало телата им да се съхранят добре след смъртта.  

Днес  ‘живите буди’ могат да се видят в храмовете в северната  част на главния японски остров Хонсю.  Храмовете там  обаче, са рядко посещавани от туристи.

Интересно е, че самите японци, въпреки, че знаят  думата ‘сокушинбутсу’, не знаят подробности за самомумификацията  и много се изненадват, когато им се разказва за техните монаси....

Изследователите не са наясно все още защо монасите са прибягвали до тази мъчителна смърт. В храмовете обаче, обясняват, че  това се правело за общото благо - да се спаси местното население от наводнения, глад и други лишения. И тъй като очните заболявания в Япония  били  много разпространени, сокушонбутсу  доброволно се лишавали от едното си око, за да помогнат на другите. А ритуалната смърт се смятала за кулминация на духовните търсения на целия живот на монасите. Те умирали, за да живеят вечно... Автор: Тони