Думата „инвалид” често се използва в публичното пространство и в междуличностната комуникация. Медиите много я обичат и придружават нейната употребата с отблъскващ гробовен тон. Ситуацията е доста неадекватна, защото повечето публични личности, а и „обикновените” хора, не са особено наясно с нейното значение, което личи от абсурдните изречения, в които я вкарват. Проблемът се състои в това, че поради незнание думата „инвалид” се използва като синоним на думата „човек с увреждане”. Това е абсолютно неправилно и създава проблеми за приспособяването на средата към нуждите на хората с увреждания в България. Тази нелепа грешка в говоренето е една от основните причини за олигофреничната политика на държавата ни спрямо хората с физическа или психическа недостатъчност. В своите книги Хорхе Букай казва, че е много важно какви думи използваме в ежедневието си, защото те насочват нашето мислене, което е основа на поведението ни и на нещата, които ни се случват. Настройката на мисълта е началото на един път от причинноследствени отношения с крайна точка резултатите, последствията. Затова е много важно как говорим и как мислим. Всяко едно понятие има свое значение, което отвежда мисълта на човек в една или друга посока. Ние трябва да контролираме този процес. За да имаме контрол над него е хубаво да владеем съзнанието си и да го използваме така, че да се развиваме, да създаваме, да постигаме целите си. По този начин пътят до щастието ще бъде по – кратък.
Инвалид означава човек неспособен да осъществи определено действие в дадена ситуация. Затова спрямо тази ситуация човекът е невалиден. Той не може да се възползва от нея, поради личната си безпомощност. Всеки човек в един или друг момент може да бъде инвалид. Тази дума фокусира мисълта към моментната неспособност да се направи нещо. Ако си неспособен да пишеш стихове например, може да се каже, че си инвалид в поезията. Ако не можеш да рисуваш си инвалид в изобразителното изкуство. Ако не можеш да пееш или дори нямаш слух за красотата на музиката си музикален инвалид. Надявам се, че на всеки е ясно, че няма съвършени хора. Затова съществуват университетите и различните специалности. Така всеки човек получава конкретни способности и се включва в икономиката на страната със специфични знания и умения. Поради тази причина най-важното условие за висока икономическа рентабилност е разделението на труда. Някой измисля рекламното послание за даден продукт, докато друг се занимава с медийното покритие, а трети с разчетите по производството и реализацията. Това е съвсем нормално от човешка гледна точка, а от икономическа е задължително. Така че, в крайна сметка понятието „инвалид” е безсмислено. То се използва или от некомпетентност или поради болната амбиция на някои хора да демонстрират фалшиво превъзходство. Не бъдете част от тези хора. Така няма да постигнете кой знае какво в живота, защото ще бъдете сами и без подкрепа от никъде. Не бъдете и некомпетентни. Некомпетентността е спънка в комуникацията, а оттам и в реализацията на личността.
Човекът с увреждане е просто човек. Той има име, набор от знания, интереси, ценности, потребности, желания, цели, страсти. Той има положителни и отрицателни страни. Както може да бъде готин, интелигентен, секси, образован, забавен и талантлив, така може да е и гадняр, скапаняк, тъпанар, перверзник, лъжец и простак. Със сигурност обаче, този човек е уникална личност, като всички останали, и има определени права и задължения. Можеш ако ти е симпатичен да общуваш с него или ако ти е противен да го избягваш. Но увреждането не е негова характерна черта. Той не го е искал и не го поддържа. Той просто живее въпреки него. Затова е редно в комуникацията между вас да се съсредоточиш върху характерните му черти, тези които го изграждат като личност. Тогава ще видиш, че този човек може да ти бъде ученик, съученик, преподавател, приятел, гадже, състудент, колега, служител, началник, бизнес партньор и т.н. Сам по себе си той не е инвалид. Той може да прави някои неща, а други не. И с теб е така. Най – важното обаче е комуникацията. Всички трябва да комуникираме свободно едни с други и да извличаме полза от това.
В България има само два инвалида. Управлението на българската държава към настоящия момент е единия от тях. То по някакъв особен начин постоянно изпълва с ново съдържание тази дума. Инвалидността му се изразява в неспособността на политиците ни да създадат нормални условия за живот и пълноценно развитие. Тази неспособност е присъща черта на това управление и затова думата инвалид му приляга доста добре. То не може да даде това, което се иска от него и на което то самото претендира че е способно, а именно благополучието на българите. Другият инвалид е мисленето на голяма част от хората в страната ни. Инвалидността му се изразява в неспособността на тези хора да разсъждават и да се развиват духовно и интелектуално. Техният живот се ограничава до стремежа да задоволят първичните си нужди – да са наядат, да се напият, да се на*бат и да се наспят. Затова те не са критични към ставащото в страната ни. Те са свикнали да ги тъпчат и унижават. Те са удобният електорат на българските политици, защото се манипулират лесно. Тези хора могат както да имат някакво увреждане поради болест, така и да са в цветущо здраве. Ключовото е, че тяхното мислене и повредено, сбъркано, невалидно. Инвалидното им мислене спъва развитието на България. Те не чувстват, че управляват живота си, а само използват другите. Когато трябва да дават са колективисти, и когато взимат индивидуалисти. Мислят от днес за утре и се интересуват само от себе си. Не дават, но искат да взимат. Не бъдете като тях.
Много проблеми в държавата ни биха се разрешили ако повече хора променят мисленето си. То трябва да е освободено от всякакви ограничения, за да може да помогне на човек да живее качествено. Няма смисъл от финансова независимост и демонстриране на разкрепостеност, при наличие на предразсъдъци и сляпо следване на стереотипи. Собственият ни мозък може да е най – страшният ни затвор или нашето освобождаващо предимство. Ограниченото мислене означава неспособност за водене на пълноценен живот. То създава проблемите в България. ТО Е ЕДИНСТВЕНИЯТ ИНВАЛИД.
Автор:
Инвалид означава човек неспособен да осъществи определено действие в дадена ситуация. Затова спрямо тази ситуация човекът е невалиден. Той не може да се възползва от нея, поради личната си безпомощност. Всеки човек в един или друг момент може да бъде инвалид. Тази дума фокусира мисълта към моментната неспособност да се направи нещо. Ако си неспособен да пишеш стихове например, може да се каже, че си инвалид в поезията. Ако не можеш да рисуваш си инвалид в изобразителното изкуство. Ако не можеш да пееш или дори нямаш слух за красотата на музиката си музикален инвалид. Надявам се, че на всеки е ясно, че няма съвършени хора. Затова съществуват университетите и различните специалности. Така всеки човек получава конкретни способности и се включва в икономиката на страната със специфични знания и умения. Поради тази причина най-важното условие за висока икономическа рентабилност е разделението на труда. Някой измисля рекламното послание за даден продукт, докато друг се занимава с медийното покритие, а трети с разчетите по производството и реализацията. Това е съвсем нормално от човешка гледна точка, а от икономическа е задължително. Така че, в крайна сметка понятието „инвалид” е безсмислено. То се използва или от некомпетентност или поради болната амбиция на някои хора да демонстрират фалшиво превъзходство. Не бъдете част от тези хора. Така няма да постигнете кой знае какво в живота, защото ще бъдете сами и без подкрепа от никъде. Не бъдете и некомпетентни. Некомпетентността е спънка в комуникацията, а оттам и в реализацията на личността.
Човекът с увреждане е просто човек. Той има име, набор от знания, интереси, ценности, потребности, желания, цели, страсти. Той има положителни и отрицателни страни. Както може да бъде готин, интелигентен, секси, образован, забавен и талантлив, така може да е и гадняр, скапаняк, тъпанар, перверзник, лъжец и простак. Със сигурност обаче, този човек е уникална личност, като всички останали, и има определени права и задължения. Можеш ако ти е симпатичен да общуваш с него или ако ти е противен да го избягваш. Но увреждането не е негова характерна черта. Той не го е искал и не го поддържа. Той просто живее въпреки него. Затова е редно в комуникацията между вас да се съсредоточиш върху характерните му черти, тези които го изграждат като личност. Тогава ще видиш, че този човек може да ти бъде ученик, съученик, преподавател, приятел, гадже, състудент, колега, служител, началник, бизнес партньор и т.н. Сам по себе си той не е инвалид. Той може да прави някои неща, а други не. И с теб е така. Най – важното обаче е комуникацията. Всички трябва да комуникираме свободно едни с други и да извличаме полза от това.
В България има само два инвалида. Управлението на българската държава към настоящия момент е единия от тях. То по някакъв особен начин постоянно изпълва с ново съдържание тази дума. Инвалидността му се изразява в неспособността на политиците ни да създадат нормални условия за живот и пълноценно развитие. Тази неспособност е присъща черта на това управление и затова думата инвалид му приляга доста добре. То не може да даде това, което се иска от него и на което то самото претендира че е способно, а именно благополучието на българите. Другият инвалид е мисленето на голяма част от хората в страната ни. Инвалидността му се изразява в неспособността на тези хора да разсъждават и да се развиват духовно и интелектуално. Техният живот се ограничава до стремежа да задоволят първичните си нужди – да са наядат, да се напият, да се на*бат и да се наспят. Затова те не са критични към ставащото в страната ни. Те са свикнали да ги тъпчат и унижават. Те са удобният електорат на българските политици, защото се манипулират лесно. Тези хора могат както да имат някакво увреждане поради болест, така и да са в цветущо здраве. Ключовото е, че тяхното мислене и повредено, сбъркано, невалидно. Инвалидното им мислене спъва развитието на България. Те не чувстват, че управляват живота си, а само използват другите. Когато трябва да дават са колективисти, и когато взимат индивидуалисти. Мислят от днес за утре и се интересуват само от себе си. Не дават, но искат да взимат. Не бъдете като тях.
Много проблеми в държавата ни биха се разрешили ако повече хора променят мисленето си. То трябва да е освободено от всякакви ограничения, за да може да помогне на човек да живее качествено. Няма смисъл от финансова независимост и демонстриране на разкрепостеност, при наличие на предразсъдъци и сляпо следване на стереотипи. Собственият ни мозък може да е най – страшният ни затвор или нашето освобождаващо предимство. Ограниченото мислене означава неспособност за водене на пълноценен живот. То създава проблемите в България. ТО Е ЕДИНСТВЕНИЯТ ИНВАЛИД.