Те изглеждат безупречно, обличат се по последна мода, в дома им цари ред и чистота, навсякъде те са най-добрите и са в челните редици. Те са почти идеални, но и много нещастни...
Няма нищо лошо в стремежа към съвършенство. Проблемите обаче започват там, където желанието да си съвършен се превръща в натрапчива идея.
Всичко е добре, докато в един момент не започнете да доизкусурявате и най-дребния детайл, докато страхът да не направите грешка не ви кара да проверявате всичко по десет пъти, докато настъпи моментът, когато и след най-малкия неуспех не започнете да изпадате в дълбока депресия...
Повечето "нездрави" перфекционисти дълги години живеят на границата на нормата. Ако обаче се състави психологически портрет на мистър или мисис Съвършенство, се получава печална картинка - под маската на безупречност и благополучие се крие измъчено и вечно недоволно създание. Всичко може и трябва да се свръши още по-добре, още по-качествено. Всеки път обаче досадни дреболии развалят идеалната картинка, което пък поражда вечно недоволство от всеки и от всичко...
Тук не става дума само за работохолици и кариеристи. Става дума за студенти, които смятат за свой дълг да знаят повече от преподавателите, домакини, които всеки ден търкат до блясък къщата си, родители, които възпитават малки гении. Околните не подозират какво се крие зад идеалната фасада, защото перфекционистите старателно крият своите проблеми.
Първите симптоми на манията за съвършенство се проявяват още в предучилищна възраст - това са децата на 4-5 годинки, които се стремят винаги и навсякъде да бъдат първи. При определени обстоятелства именно от такива деца израстват съвършените хора.
Пефекционизмът е поредната болест на цивилизацията. В главата на перфекциониста никога не хрумва мисълта, че не всяка цел е достижима, че възможносите на човека не са безгранични, че всичко зависи не само от нашите способности и усърдие, но и от много други обстоятелства, които не можем да променим.
Всички сме били ученици, получавали сме и не толкова добри оценки, преминали сме и през постоянното сравняване с другите. За щастие, не всичи сме се превърнали в перфекционисти и то благодарение на родителите си. Защото, когато детето чувства, че го обичат и приемат, такова каквото е, на него не му е нужно да се стреми към немислимото съвършенство. Обаче в семействата, където благосклонността на родителите трябва да се заслужи, детето има само две възможности - или да се примири с мисълта за своята нищожност, или непрекъснато да си поставя нови рекорди, като реализира чуждите амбиции.
Всъщност такива родители невинаги са бездушни чудовища. Повечето от тях обичат децата си и искрено вярват, че действат в техен интерес. Те могат да бъдат успели хора и тогава детето е принудено да съответства на техния стандарт. Могат да бъдат и не толкова успели - тогава детето трябва да сбъдне техните нереализирани мечти.
И въпреки, че много наши комплекси и проблеми се коренят в детството, все пак ние порастваме и се налага да станем независими от родителите. Перфекционистите обаче не се справят много добре с тази задача. Те не успяват да бъдат себе си, да се разберат и да се приемат.
Тъй като тези хора живеят на приниципа "трябва", като игнорират своите желания, те имат смътна представа за своите реални способности и потребности . А когато стремежът към съвършенство е достигнал дотам, че човек не е в състояние да признае собствените си грешки, борбата с тази мания трябва да започне именно оттам.
Признайте пропусите си пред себе си и си направете изводите. Защото всеки греши, а човек трябва да се учи от грешките си. Дайте си сметка, че родителите ви са ви обичали и то не само заради броя на спечелените награди. Спомнете си пословицата: "Най-доброто е враг на доброто". И накрая се запитайте, дали ако свършите работата си идеално, животът ви ще се промени към по-добро?