Всъщност изобщо не е от значение къде си роден ти или твоите родители. Ниската култура на езика се разпростира повсеместно, ефикасно и пагубно за цялостния портрет на средностатистическия българин. На какво се дължи това ?
Естествено, когато близки и роднини общуват по между си с определен провинциален акцент или думи, които не се срещат в официалния говор, то е буквално невъзможно да се разбере, че така не се говори. За това обкръжение положението е нормално, но в друго такова сравнението е точно онзи детайл, който позволява на едни да се пъчат като граждани, а други да бъдат заклеймявани заради своя естествен начин на говорене. Но и неприемането на диалекти в разговора си има своите хубави страни като отбележим липсата на толерантност спрямо различния. Разликата е предизвикателството за промяна от страна на мекия, твърдия, несвързания или “майна”-говора. Естествено, в една млада и сплотена компания, новакът с говорни различия е осмян и етикиран като “друг”, но с какво градските езици са по-достойни ?
Градовете също имат диалектни думи и изрази, които с една подходяща интонация убиват всичко детско в слушателя. Не е вярно, че тийнейджърите са най-засегнати от уличния език, тъй като мнозина възрастни още от тяхната възраст не са се научили да говорят грамотно, културно или просто разбираемо. Така става ясно защо и младите не владеят един по-красив български говор. Т.нар. “паразити” са лесни за хващане, а след това и за доразпространяване, така че войната не се води между диалекта и градския жаргон, а между тях и книжовния български език, който става все по-трудно откриваем.
Обръщения от типа на “копеле”, “брат”, “бате”, “братче”, “парцал”, “тъпако” и всевъзможни други ласкателства за ухото са нещо нормално в устата на едно младо момиче. Това изобщо не е престъпление срещу човечеството, а само личен минус по отношение на себеусещането, изграждането на личността си на едно подсъзнателно ниво и впечатленията, които изграждат околните, особено момчетата. А те със сигурност няма да кажат, че това е грозно, не е женствено, а значи и не е привлекателно, дори е отблъскващо. Те ще си говорят по своя груб, “мъжкарски” начин и тихо ще се питат защо и нежния пол се държи по онзи бунтарски, леко просташки, словесен израз пред тях.
Проблемът за това в какво превръщаме с общи усилия българския език се решава на първо място с четене на качествена литература. На второ място с практика. Слушането на българска музика по никакъв начин няма да помогне, особено ако се отнася до чалгата. Запознанства и разговори с хора, които могат да представляват някакъв културен авторитет е предимство, но разбира се невинаги е желано или постигнато от един тийнейджър. Във всички случаи известна вербална хигиена би могла да бъде само от полза – както на отделния човек, така и като цяло за българското общество.
Автор: Александър Ненов
Естествено, когато близки и роднини общуват по между си с определен провинциален акцент или думи, които не се срещат в официалния говор, то е буквално невъзможно да се разбере, че така не се говори. За това обкръжение положението е нормално, но в друго такова сравнението е точно онзи детайл, който позволява на едни да се пъчат като граждани, а други да бъдат заклеймявани заради своя естествен начин на говорене. Но и неприемането на диалекти в разговора си има своите хубави страни като отбележим липсата на толерантност спрямо различния. Разликата е предизвикателството за промяна от страна на мекия, твърдия, несвързания или “майна”-говора. Естествено, в една млада и сплотена компания, новакът с говорни различия е осмян и етикиран като “друг”, но с какво градските езици са по-достойни ?
Градовете също имат диалектни думи и изрази, които с една подходяща интонация убиват всичко детско в слушателя. Не е вярно, че тийнейджърите са най-засегнати от уличния език, тъй като мнозина възрастни още от тяхната възраст не са се научили да говорят грамотно, културно или просто разбираемо. Така става ясно защо и младите не владеят един по-красив български говор. Т.нар. “паразити” са лесни за хващане, а след това и за доразпространяване, така че войната не се води между диалекта и градския жаргон, а между тях и книжовния български език, който става все по-трудно откриваем.
Обръщения от типа на “копеле”, “брат”, “бате”, “братче”, “парцал”, “тъпако” и всевъзможни други ласкателства за ухото са нещо нормално в устата на едно младо момиче. Това изобщо не е престъпление срещу човечеството, а само личен минус по отношение на себеусещането, изграждането на личността си на едно подсъзнателно ниво и впечатленията, които изграждат околните, особено момчетата. А те със сигурност няма да кажат, че това е грозно, не е женствено, а значи и не е привлекателно, дори е отблъскващо. Те ще си говорят по своя груб, “мъжкарски” начин и тихо ще се питат защо и нежния пол се държи по онзи бунтарски, леко просташки, словесен израз пред тях.
Проблемът за това в какво превръщаме с общи усилия българския език се решава на първо място с четене на качествена литература. На второ място с практика. Слушането на българска музика по никакъв начин няма да помогне, особено ако се отнася до чалгата. Запознанства и разговори с хора, които могат да представляват някакъв културен авторитет е предимство, но разбира се невинаги е желано или постигнато от един тийнейджър. Във всички случаи известна вербална хигиена би могла да бъде само от полза – както на отделния човек, така и като цяло за българското общество.