На 22 септември 1908 година с Манифест е провъзгласена независимостта на България в църквата "Свети четиридесет мъченици" в град Търново. Независимото Българско царство обаче е признато от Великите сили едва на 6 април 1909 година. От Освобождението до обявяването на независимостта на България , тя е трибутарно княжество.
Берлинският договор от 1878 г. определя Княжество България като васално на Османската империя, което затормозява стопанското развитие на страната и ограничава възможностите й в международните отношения. Мирните споразумения задължават българското княжество да се съобразява с режима на капитулациите, наложени от Великите сили на Османската империя, който налага преференциален внос на европейските промишлени стоки и обрича развитието на българското вътрешно производство.
Затова след постигането на Съединението, усилията на българския политически елит се насочват към обявяване на независимост. Благоприятни условия за това настъпват през септември 1908 г. Тогава, на 22 септември 1908 година, с манифест е обявена независимостта на България, а княз Фердинанд I приема титлата цар на българите.
На заплахите с война от страна на Османската империя, България отговаря с военна мобилизация и същевременно декларира готовност за мирно уреждане. Тъй като Берлинският договор е двойно нарушен, и от София, и от Виена, а Великите сили не са готови за мащабна война, усилията се насочват към дипломатическо уреждане на въпроса - признаване на българската независимост.
Турция, а след това и Великите сили, признават независимостта на България на 6 април 1909 година. Така се издига международният авторитет на страната и тя се превръща в равноправна европейска държава. България става царство и пълноправен участник в международните отношения. Създадени са и предпоставки за освобождаване на последните останали под османска власт български земи в Тракия и Македония, което обаче не е станало и до днес.