Пустинята на призраците

"Пустинята  на призраците" е последната част  от фантастичната  трилогия "Гората  на призраците", известна на децата още като "българския Хари Потър". Втората част от трилогията "Паркът на призра

"Пустинята  на призраците" е последната част  от фантастичната  трилогия "Гората  на призраците", известна на децата още като "българския Хари Потър". Втората част от трилогията "Паркът на призраците” е отличена от Съюза на българските писатели като най-добра детска книга за 2003 г., а откъси от нея са включени в читанката за четвърти клас. Трилогията е преведена на английски, немски, френски, руски и китайски език.

Да се ходи на училище  след като вече си бил в Гората на призраците – нима може да се измисли  нещо по-скучно от това? Именно такива мисли измъчват Ането в началото на третата книга, „Пустинята на призраците“. Този път в гората на призраците, (позната от книгите „Гората на призраците“ и „Паркът на призраците“) я очакват неприятни изненади и хиляди препятствия. Гората се е превърнала в пустиня, изпълнена със страховити чудовища, които всяват страх на младата пътешественичка Червенокоска. На всичко отгоре новият й спътник, Петър, непрекъснато хленчи и изнервя положението. Но скоро нещата започват да се развиват с шеметна бързина. Тя, Петър и джуджето Фидо се оказват в центъра на мистериозна, макар и сравнително тиха, борба между старите им приятели и неизвестния нов враг с тайнственото име „негово височество“. Ще последват множество заплетени приключения, решителни битки, а финалът, както винаги, ще изненада младия читател.

Златко  Енев е роден през 1961 г. в Преслав. Завършва специалност Философия в Софийския университет. От началото на 90-те години живее и работи в Берлин. Досега е написал четири романа: детската трилогия „Гората на призраците“, състояща се от книгите „Гората на призраците“, „Паркът на призраците“ и „Пустинята на призраците“, както и романът за възрастни „Една седмица в рая“. От 2007 г. насам Златко Енев активно се занимава с издателска дейност в Интернет.

Откъс от „Пустинята на призраците“
Глава седемнадесета: Рицарски двубой

  – Хе, Ане, ти пък как ме позна? – гласът на Голиат изведнъж беше изгубил цялата си мощ и сега звучеше странно тихо. – Аз мислех, че вече си ме забравила.

  – Забравила? Още като видях голямата глава  на екрана и си помислих „Това може да е само оня фукльо Голиат. Използва случая, за да се прави на много важен“.

  – Е, хайде  да не се разпалваме чак толкова. Няколко  шегички, голяма работа.

  – Шегички, а? – Ането очевидно беше много  ядосана, макар че се опитваше да се сдържа. – А ако хората, които  те молят за помощ, наистина са изпаднали в беда? Какво, така ли ще ги оставиш да си трошат главите, само защото не са успели да отговорят на въпросите ти? Шегички, как ли не?

  – Е, чак  пък толкова … Никой не е  заритал чак до там за един стар компютър като мен. Е, вярно, от време на време успявам да помогна на тоя или оня, но инак почти непрекъснато трябва да се боря за собственото си оцеляване. Нямаш представа колко е трудно тук. Техниката ми е стара и изпотрошена, тъкмо оправя една машина и на нейно място се развалят десет … До гуша ми е дошло, направо не ми се говори! А и тия непрестанни молители! Моля, моля, моля, моля … Направи чудо, върни ни гората обратно! Сякаш аз съм виновен, че вулканът превърна всичко в пустиня.

  – Добре, добре, няма нужда да се оправдаваш. Всъщност, като си помисля, на твое място сигурно и аз бих постъпила така. Извинявай, май че избързах с обвиненията. Но и при мен не беше лесно, от два дни насам обикалям из гората и се опитвам да се крия от копоите на Меги. Вече направо свят ми се вие от глад. Уф, добре, че гласът ти кънтеше така надалеко, инак сигурно нямаше да ви открия. А, докато не съм забравила: здравейте всички! Страшно се радвам да ви видя, направо не можете да си представите. Хайде де, какво зяпате! Елате да ви прегърна поред, нали все пак аз съм дамата тук! Госпожо Дива, напомнете ми след това да ви разправя за последния рок концерт, на който бях заедно с мама. Страхотно шоу беше, направо не ми стигат думите!

  Настъпи весела олелия, всички се нахвърлиха вкупом върху Ането и започнаха да я отрупват с приятелски ласки, без да обръщат внимание на сърдитите погледи, с които Чарко ги замеряше изпод масата. Елфите току се надвикваха:

  – Хей, значи  ти все пак успя да се измъкнеш! Ние  вече бяхме започнали да се безпокоим.

  – Сядай, сядай на масата! Сега ще ти направя едни палачинки, да си оближеш пръстите.

  – Имаш ли новини от Дядо Таралежко и госпожа  Бухалица?

  – Да си чувала някакви нови вицове? Я разправи нещо смешно, вече не си спомням кога съм се смял истински за последен път.

  – Полека, полека. Всичко по реда си – отговаряше Ането всеки път с делови тон, току хвърляйки по някой стръвен поглед към огнището, където Рангел-Ринго вече магьосничестваше с тигана. – Чакайте, искам първо да ви поогледам малко. Хм, май сте поотслабнали нещо. Какво, бизнесът не върви ли?

  – Ха, как  да не върви? – отвърна Иван-Джон весело. – Правим по три концерта дневно – сутрин, обед и вечер. Концерт за празни черва и китара, нали знаеш?

  – Е, хайде  и ти пък – прекъсна го Павел-Пол. – Поне от глад не можем да се оплачем, гората все още ни снабдява с всичко най-необходимо. А и ние сме вегетарианци, навсякъде можем да оцелеем.

  – Ахем …  – обади се отгоре Голиат, когото всички бяха забравили. – Виждам, че имате много неща да си казвате. Аз … ще ви оставя насаме.

  – И дума да не става! – отсече Ането. – Ние всъщност само заради теб сме тук, как така ще си отиваш? Някой успя ли да ти обясни в какво се състои работата?

  – Ами  ние току-що се запознахме …

  – Аха. Добре  тогава. Я ела да мръднем малко  навън, че имам да ти казвам много важни неща …

  * * *

  Утрото  ги посрещна с много ведрост и  спокойствие, сякаш за да компенсира напрежението, което измъчваше всички. След като беше разговаряла насаме с Голиат в продължение на почти час, вчера вечерта Ането изяде огромна порция палачинки и се тръшна да спи, задоволявайки се да каже само, че утре ги очакват важни събития. Елфите дори малко се поразсърдиха поради тази ненужна тайнственост, но да се спори с Ането беше губене на време, даже и когато беше будна. Ето защо те се задоволиха с беззлобно мърморене, а после сами се запътиха към спалните си, направо пращейки от любопитство. Сега обаче всички очакваха някакво обяснение – и мълчанието на Ането, която опустоши няколко порции мекици без да каже дума, вече започваше да ги нервира.

  – Така-а-а-а – каза тя най-после, потупвайки се доволно по корема. – Уф, започвам да живвам по малко. Вече бях започнала да се чудя къде свършва корема и къде започва гърба ми. Е какво, готови ли сте за подвизи?

  – Ние  че сме готови, готови сме, но ти нищо ли няма да ни кажеш преди да започнем? – подметна Горан-Джордж кисело. – Все пак, неудобно е някак си – ти подскачаш насам-натам, а ние те следваме като патета. Не е съвсем както аз си представям едно добро приятелство.

  – А, това ли било? Аз пък вече мислех, че страдате от колективен зъбобол. Ще ви кажа, защо не?

  Тя се приведе напред и зашепна:

  – Голиат има една идея за това как можем  да излекуваме нашия рицар. Според него всичко, от което Чарко се нуждае е … хм, как точно го каза? Аха  – да се сблъска поне веднъж със  самия себе си.

  Горан-Джордж се намуси още повече.

  – Да се сблъска  със самия себе си? Това пък какво  означава?

  – Не знам, но не се съмнявам, че Голиат знае какво  върши. Нашата задача е само да заведем  Чарко до централната арена в  тази част на парка. Оттам нататък компютърът ще поеме всичко.

  – И това е … всичко? Той нищо повече ли не каза?

  – Не.

  – Но това … не е ли малко рисковано? Все  пак тук става дума за болен  човек.

  – Да имаш някаква по-добра идея? В края на краищата не случайно всички търсят помощта на този „Дух“, нали? Това все ще означава нещо.

  Горан помълча, после махна с ръка.

  – Добре, да става каквото ще. Така като гледам, по-зле от това на нашия рицар  и без това не може да му потръгне.

  Арената, построена по образец на античен  гръцки театър, представляваше нещо като огромна елипсовидна площадка, един вид амфитеатър, заобикалящ от три страни сцената и покрит с елегантна висяща конструкция, от която сега бяха останали само отделни парчета. Зрителските трибуни, преди без съмнение много удобни, също бяха доста пострадали от времето. Сега от тях не беше останало почти нищо, само тук-там се виждаха отделни островчета от непокътнати седалки, изгубени сред море от изпочупени парчетии, натрупани на камари, сякаш някой тук се беше опитвал да въведе ред, но се беше отказал точно по средата. Единственото нещо, което изглеждаше непокътнато, беше самата сцена – странно чиста и подредена на фона на целия безпорядък, сякаш тук всеки момент щеше да започне представление.

  – Е, а  сега какво ще правим? – попита Павел-Пол, оглеждайки се неспокойно. – Аз още  никога не съм виждал това място  така чисто и подредено. Този твой приятел май наистина може да върши чудеса.

  – Ами  то и аз не зная – отвърна Ането, почесвайки се. – Голиат само ми каза да дойдем тук, оттам нататък щял да се погрижи за всичко. Нека почакаме малко, той сигурно ще се обади когато му дойде времето.

  И наистина, точно сега над главите им се понесе мощна маршова музика, с много  барабани и тромпети, която здравата ги стресна. Откъм високоговорителите се зачу гласът на Голиат, който започна да обявява с патетичен тон:

  – Дами и  господа, добре дошли на рицарската арена в Гората на призраците! Днес ще ви представим един рицар, който  смазва противниците си с лекота и  сила, напомняща за подвизите на античните герои. Моля, дами и господа: аплодисменти за прочутия рицар на екраните!

  В този момент някъде откъм задната част на сцената  се зачу неприятно скърцане, сякаш се отваряше стара ръждясала врата, а после оттам се появи, или по-скоро изтърколи, една много странна машинария.

  Рицарят на екраните представляваше нещо като грубо сглобена желязна рамка  на колела, някакъв странен тип самоходно устройство, което се движеше с ужасно скърцане и тракане, залитайки насам-натам като пиян човек, защото колелата му май бяха не съвсем еднакви по големина. Върху рамката се виждаше нещо като четириъгълна кула, направена от ламарина, а най-горната част на странното съоръжение се състоеше от няколко телевизионни екрани, закрепени по страните на кулата. Как точно функционираше това техническо чудо си остана завинаги тайна, но във всеки случай телевизорите работеха перфектно и по тях ясно се различаваше самата сцена заедно с рицаря на екраните, самодоволно клатещ се насам-натам.

  – Аплодисменти за рицаря на екраните! – напомни Голиат и тоя път приятелите наистина започнаха да ръкопляскат плахо, с усилие надвивайки недоумението си.

  – А сега нека чуем самия герой! – продължи Голиат и откъм високоговорителите се зачу друг, механичен глас:

  – О, славни и никога по достойнство възхвалени рицарю Дон Кикот де Ла Манджа! Аз съм Рицарят на екраните и моите нечувани подвизи може би са запечатали името ми в паметта ти. Идвам да те предизвикам на двубой и да изпитам силата на твоите мишци, за да те накарам да се съгласиш и признаеш, че моята дама – не е важно коя е тя – е несравнимо по-красива от твоята Дулсинея дел Тобосо. Ако признаеш веднага тази истина, ще си спасиш живота, а на мене ще спестиш труда да ти го отнема; ако ли пък се биеш и бъдеш победен, аз искам само едно удовлетворение – като сложиш оръжие и престанеш да търсиш приключения, да се огледаш в моите екрани, за да разпознаеш истинския си образ. Готов ли си за дуел, славни рицарю?

  Чарко, който  при тези думи беше подскочил като стар боен кон, се озова на сцената в течение на един-единствен миг, изправи се гордо пред рицаря на екраните и отговори по следния начин:

  – Рицарю на екраните, когото нямам честта да познавам! Тези непремислени думи поставят живота ти в голяма опасност, защото още никой не се е осмелявал да поднесе такова предизвикателство на Дон Кикот де ла Манджа, без скъпо да заплати за него. Но аз все пак съм склонен да ти дам един последен шанс. – (При тези думи Чарко се обърна към публиката и се поклони галантно). – Ако още сега, в този момент, се отречеш от думите си и признаеш, че на света няма нито една дама, по-красива от Дулсинея дел Тобосо, аз ще се съглася да пощадя живота ти. В противен случай, приготви се да посрещнеш смъртта!

  Вместо  да отговори, рицарят на екраните се разсмя гръмогласно, след което се отдръпна назад – и се нахвърли върху Чарко. Горкият часовник за малко щеше да бъде прегазен от тежката машинария, но в последния момент успя да се изплъзне благодарение на тенекиените си криле. Все пак той не показа никаква уплаха, а напротив, сам се нахвърли върху противника си, направо от въздуха. Един от мониторите, който Чарко изглежда беше успял да ритне с всичка сила, експлодира с ужасен шум и огромен фойерверк от искри. Това обаче с нищо не намали страстта на битката. Рицарят на екраните на свой ред прибягна към скрито оръжие. Някъде измежду мониторите изведнъж се появиха три механични ръце, които започнаха да раздават метални плесници наляво и надясно. Чарко малко се постъписа и за момент комай се зачуди дали да не напусне полесражението, но после се нахвърли върху рицаря на екраните с удвоена ярост. По едно време дори изглеждаше, че смелостта му ще се увенчае с успех. Във всеки случай той успя да счупи още един от мониторите, но след това металните ръце го докопаха и го прегърнаха така, че той не можеше да направи никакво движение и само безпомощно риташе с крака.

  – Е какво, предаваш ли се? – попита рицарят  на екраните със злорадо задоволство. – Видя ли, че си по-слаб от мен?

  – Аз не съм  по-слаб, ти просто си по-голям, тенекиено  говедо такова! – изрева Чарко, напълно забравил всички рицарски обноски. – Само веднъж да се измъкна, ще ти направя носа на поничка, чуваш ли!

  – Ха, ха, ха, и това ми било рицар! – захили се отново машината. – Признай си, старче: всъщност ти не си никакъв рицар, а просто един изкуфял стенен часовник, на когото липсва дори кукувицата! Хайде де, кажи „куку“ ако можеш!

  – Ти си куку, идиот с идиот! – разпени се Чарко още повече. – Пусни ме веднага и престани да бръщолевиш глупости! Присмял се хърбел на щърбел! Ти да не би да си повече рицар от мен? Таратайка на колела, при това различни! А за предаване хич и не си мечтай! Дон Кикот не се предава! Никога!

  – Дон  Кикот? Ха, тоя тук май наистина се взема за рицар! Хей, старче, искаш  ли да ти покажа кой си ти всъщност? Я се погледни тук в екраните! Стиска ли ти, а?

  В този момент образът по екраните беше заменен  от друг. На всички монитори сега се виждаше  изкривеното от гняв лице на Чарко, заедно с комичните мустаци, въртящия се ключ и, разбира се, липсващата кукувичка на мястото, което служеше за уста на героя.

  – Ей това ни е рицарят, погледнете го всички! – обяви злобничко машината. –  Дон Кикот де ла Манджа – въздух под налягане!

  Горкият Чарко! За момент изглеждаше, че той  ще се разпадне на съставните си части, толкова страшна болка се изписа по лицето му. В продължение на една безкрайно дълга минута той не издаде нито звук, после от устата му се изтръгна нещо като провлечено скърцане, в което само с много внимание можеха да се разпознаят думите:

  – В-в-в-веднага  м-м-м-м-ахни т-т-т-тази г-г-г-г-лупава к-к-к-картинка! Ч-ч-ч-уваш ли, в-в-в-веднага!

  Вместо  да го послуша, машината само уголеми  картината още повече, така че по екраните спокойно можеха да се различат отделните колелца и бурмички в устата на Чарко. Виждаше се дори как всички те треперят от напрежение, сякаш старият часовник беше раздрусван от електрошок.

  – Т-т-т-това не съм аз! Аз не съм т-т-т-това! –  измуча Чарко безпомощно. – Аз съм  гордият рицар Дон Кикот де ла Манджа, а не някакъв си стар раздрънкан часовник! И моята Дулсинея ме обича точно защото съм славен рицар, чуваш ли?

  – Твоята Дулсинея пет пари не дава за теб! –  изкикоти се рицарят на екраните. –  Никой не дава пет пари за теб, старо чучело такова!

  – Това не е вярно! – провикна се някой откъм  трибуните и след секунда на сцената се появи Ането, разчорлена и задъхана. – Това изобщо не е вярно! Чарко, не го слушай! Голиате, веднага престани с това издевателство! Как не те е срам, да измъчваш така добрия стар Чарко! Чарко, мой мили, скъпи приятелю, аз те обичам точно такъв какъвто си, без броня и рицарски доспехи! Не слушай тази злобна машина, тя просто не знае какво върши! Аз … Ние всички те обичаме! Чуваш ли, ние те обичаме! Ти си нашият Чарко, единствен и незаменим! Никъде другаде няма такъв като теб, никъде! Ти си единственият Чарко на тоя свят! Единственият!

  В този момент железните ръце отпуснаха хватката си и Чарко рухна на пода като купчина стари, непотребен отпадъци. Тозчас от всички страни го заобиколиха  приятелите, които го вдигнаха на крака. Като видяха, че не може да стои изправен, те мълчаливо го изнесоха извън сцената. Останал сам, рицарят на екраните се завъртя и гузно се измъкна през задния изход, потраквайки.

  – Хей, къде изчезнахте всички? – провикна се откъм  високоговорителите Голиат, който май все още не беше разбрал какво точно се е случило. – Ама че работа! Тъкмо започна да става интересно и вече свърши! Ехо-о-о, върнете се! Ей, това е само игра, какво се стегнахте такива!

  Никой не му отговори. За първи път от много  време насам, може би за първи път откак изобщо беше създаден, мощният компютър изпита нещо като смущение – но това ново и непознато чувство му се стори толкова заплашително, че той веднага активира антивирусната си защита. Автор: Александър Ненов