Според съвременното разбиране психичната травма е резултат от събития, които съпровождат човешкия живот от самото му начало и по един или друг начин се оказват важни и значими за индивидуалното развитие. Това могат да бъдат всички събития, попаднали в широкия обхват от сериозния провал на родителските грижи в ранното детство, до онова, което се случва в по-късните етапи на живота - физическата злоупотреба, умишлената злонамереност и злополуката. Травматичните събития могат да бъдат многократно повтарящи се или единични инциденти, а също така те могат да носят или не сериозна заплаха за живота. Най-тежките случаи на травма, разбира се са атаките над интегритета и цялостта на тялото. Особено сериозно е психичното опустошение в резултат на домашното насилие, на физическата и сексуалната злоупотреба. В границите на семейството за психична травма говорим при малтретиране или сексуално посегателство над дете от родител или роднина. Повтарящите се ситуации на насилие, тайнственост, липсата на съчувствие, топлина и закрила бележат живота на беззащитното дете.
Преживяването на насилие или на друго травматично събитие има сериозни последствия, които, отчитани или не, оказват своето отражение върху хода на живота. Последиците са пряк резултат от стремежа на психиката да се съхрани по време на травматичното събитие. Често жени, станали жертви на изнасилване разказват за това, че по време на насилието сякаш са стояли отстрани и са наблюдавали как някакъв човек изнасилва друга жена, а не нея самата. Жертвата сякаш не е жертва, а се е превърнала в безчувствен наблюдател, за да понесе тежката ситуация.
Всеки човек преживява насилието изключително индивидуално, всеки има свой капацитет за справяне, но върху всеки един от нас то оказва решаващо, а понякога и фатално отражение върху хода на по-нататъшното ни съществуване. Когато сме станали жертви на насилие, по силата на законите на психичната реалност ние губим контрола над ситуацията и регресираме до най-примитивните механизми на справяне. Съвсем естествено е тогава преживяното насилие да започне да определя качеството на живота и взаимоотношенията ни с другите. Те остават белязани от травмата. Най-общо резултатите от премълчаването на преживяно травматично събитие са или отключване на психози, или себеразрушително поведение (алкохолизъм, наркомании, самоубийства) или бруталност, насилие и незачитане на себеподобните.
Нашето желание да заговорим по тези проблеми е продиктувано от факта, че отричането на насилието и премълчаването на психичната травма е отричане както на човешката болка и страдание, така и на нашата злина и агресивност. Именно премълчаната, несподелената, нелекуваната психотравма води до обезценяване на индивидуалното съществуване. Откритото поставяне на въпросите за насилието, неговите извършители и жертви е трудно, поради естеството на обществените процеси. За да се предпази от собствената си параноидна тревожност и агресивни фантазии, обществото изнася понятията “насилник” и “жертва” някъде навън. То се опитва да ги отцепи и отстрани от себе си, като обвинява жертвата в дезадаптивност, а насилника в злина. Това е стремежът на голямата група от хора да се пречисти от всичко нелицеприятно, което така или иначе й принадлежи. Агресивните импулси, които всички ние носим се приписват на насилника, сякаш за да забравим собствения си потенциал да бъдем зли и разрушителни. Що се отнася до жертвата, наред със съчувствието и желанието за помощ, обществото с невероятна лекота я превръща почти в съучастник на насилника. Съвсем естествено е в така установените обществени норми, преживелият насилие или някакво друго травматично събитие да не потърси помощ, защото той вече носи в себе си бремето на вината. Цялостната отдаденост на груповите ценности, за сметка на автономията и индивидуалността, са катализатори на насилието, а когато едно зло не бъде осъдено, то се превръща в норма. В този смисъл всяко едно общество, структурирано на патриархален или тоталитарен принцип, включително и българското, предоставят изключително благоприятни условия за съществуване на насилието.
В съвременния обществен, политически, икономически и морален хаос все повече хора стават жертви на насилие, бруталност и незачитане. Ето защо се появява и необходимостта от създаването на специализирани центрове за работа с тези хора. В тях всеки човек, станал жертва на насилие може да получи нужната професионална подкрепа и терапевтична помощ от специалисти, които са готови да предоставят знанията и уменията си за създаването на контекст и пространство, в които човекът да може да преизгради травмираната си психична реалност. Това пространство ще позволи на отделната личност да се наслади на сигурността, изгубена в семейството и общественото отхвърляне, и да изгради една нова, здрава и ценна личност, която задължително ще живее и функционира много по-пълноценно.
За повече инфорамция - http://www.animusassociation.org/f/
Автор: Александър Ненов
Преживяването на насилие или на друго травматично събитие има сериозни последствия, които, отчитани или не, оказват своето отражение върху хода на живота. Последиците са пряк резултат от стремежа на психиката да се съхрани по време на травматичното събитие. Често жени, станали жертви на изнасилване разказват за това, че по време на насилието сякаш са стояли отстрани и са наблюдавали как някакъв човек изнасилва друга жена, а не нея самата. Жертвата сякаш не е жертва, а се е превърнала в безчувствен наблюдател, за да понесе тежката ситуация.
Всеки човек преживява насилието изключително индивидуално, всеки има свой капацитет за справяне, но върху всеки един от нас то оказва решаващо, а понякога и фатално отражение върху хода на по-нататъшното ни съществуване. Когато сме станали жертви на насилие, по силата на законите на психичната реалност ние губим контрола над ситуацията и регресираме до най-примитивните механизми на справяне. Съвсем естествено е тогава преживяното насилие да започне да определя качеството на живота и взаимоотношенията ни с другите. Те остават белязани от травмата. Най-общо резултатите от премълчаването на преживяно травматично събитие са или отключване на психози, или себеразрушително поведение (алкохолизъм, наркомании, самоубийства) или бруталност, насилие и незачитане на себеподобните.
Нашето желание да заговорим по тези проблеми е продиктувано от факта, че отричането на насилието и премълчаването на психичната травма е отричане както на човешката болка и страдание, така и на нашата злина и агресивност. Именно премълчаната, несподелената, нелекуваната психотравма води до обезценяване на индивидуалното съществуване. Откритото поставяне на въпросите за насилието, неговите извършители и жертви е трудно, поради естеството на обществените процеси. За да се предпази от собствената си параноидна тревожност и агресивни фантазии, обществото изнася понятията “насилник” и “жертва” някъде навън. То се опитва да ги отцепи и отстрани от себе си, като обвинява жертвата в дезадаптивност, а насилника в злина. Това е стремежът на голямата група от хора да се пречисти от всичко нелицеприятно, което така или иначе й принадлежи. Агресивните импулси, които всички ние носим се приписват на насилника, сякаш за да забравим собствения си потенциал да бъдем зли и разрушителни. Що се отнася до жертвата, наред със съчувствието и желанието за помощ, обществото с невероятна лекота я превръща почти в съучастник на насилника. Съвсем естествено е в така установените обществени норми, преживелият насилие или някакво друго травматично събитие да не потърси помощ, защото той вече носи в себе си бремето на вината. Цялостната отдаденост на груповите ценности, за сметка на автономията и индивидуалността, са катализатори на насилието, а когато едно зло не бъде осъдено, то се превръща в норма. В този смисъл всяко едно общество, структурирано на патриархален или тоталитарен принцип, включително и българското, предоставят изключително благоприятни условия за съществуване на насилието.
В съвременния обществен, политически, икономически и морален хаос все повече хора стават жертви на насилие, бруталност и незачитане. Ето защо се появява и необходимостта от създаването на специализирани центрове за работа с тези хора. В тях всеки човек, станал жертва на насилие може да получи нужната професионална подкрепа и терапевтична помощ от специалисти, които са готови да предоставят знанията и уменията си за създаването на контекст и пространство, в които човекът да може да преизгради травмираната си психична реалност. Това пространство ще позволи на отделната личност да се наслади на сигурността, изгубена в семейството и общественото отхвърляне, и да изгради една нова, здрава и ценна личност, която задължително ще живее и функционира много по-пълноценно.
За повече инфорамция - http://www.animusassociation.org/f/