НИСКА САМООЦЕНКА И САМОЧУВСТВИЕ
Много от насилниците са били жертви на насилие в детството си. Такива деца отрастват с усещането, че не са обичани, че са пренебрегвани и отбягвани от възрастните, от които зависят и че са нежелани и отхвърляни.
Жертвите на насилие също имат ниско самочувствие, увредени възгледи за себе си и света. Те са безпомощни и наранени. В опита си да възвърнат контрола, някои от тях се самообвиняват за насилието, а други са склонни да го омаловажават до възстановяване на възгледите им за света, за себе си и до поставяне на нещата по старите им места.
ЗАВИСИМОСТ И БЕЗПОМОЩНОСТ
Заради ниската самооценка, насилниците често са емоционално зависими от другите за привързаност и сигурност. В своите връзки те са обикновено амбивалентни – искат емоционална близост, но се страхуват от доверяването на онези, които могат да им я дадат. Много насилници са ревниви и подозрителни. Липсата на доверие сочи потребност от контрол върху действията на значимите други. Така насилието става средство за себеубеждаване в собствената сила и способност за контролиране на нещата.
Често срещано явление при жертвите на насилие е заучената безпомощност. Тя е свързана с минали неуспешни опити за избягване на ситуацията на насилие. Това поражда чувства на безнадеждност, безпомощност и неспособност за контролиране на собствената съдба. Между жертвата и насилника се поражда травматична връзка, в която, за да спаси себе си, жертвата приема насилника, не се съпротивлява и дори го обича.
ОБВИНЯВАЩА ПОЗИЦИЯ
За да избегнат поемането на отговорност за собственото им поведение, насилниците са склонни да обвиняват другите. Те изтъкват редица причини, с които рационализират и омаловажават обвиненията на другите, отправяни към тях.
В същото време жертвите могат да се самообвиняват, че не са избегнали ситуацията, че не са се преборили с насилника или се преживяват като “изкупителна жертва.” – напр. тъй като насилваното дете е зависимо от родителя си (насилник) и има нужда от помощ за справяне с чувството на страх и гняв от насилието, то възприема “лошия” родител като “добър”. Това объркване улеснява самообвиненията.
ФРУСТРАЦИЯ И ГНЯВ
При насилие в ранното детство, детето не може да отговори по друг начин, освен с безнадежден гняв. Така фрустрацията и гневът стават неразделна част от личността. Жертвите на насилие потискат гневните си чувства, защото:
- Са зависими от насилника и изразяването на гняв може да ги отчужди от тях
- Изпитват срам
- Страхуват се, че близките им ще престанат да ги подкрепят
- Възприемат собствения си гняв като неконтролируем и потенциално опасен
- Мъжете-жертви по-често насочват гнева си в агресивно поведение към другите, докато жените-жертви по-често насочват гнева към самите себе си.
Ако имате нужда от спешна помощ, използвайте Горещата телефонна линия за пострадали от насилие - 02/ 981 76 86 (денонощно) или обсъдете на адрес: http://www.animusassociation.org/f/
Автор: Александър Ненов
Много от насилниците са били жертви на насилие в детството си. Такива деца отрастват с усещането, че не са обичани, че са пренебрегвани и отбягвани от възрастните, от които зависят и че са нежелани и отхвърляни.
Жертвите на насилие също имат ниско самочувствие, увредени възгледи за себе си и света. Те са безпомощни и наранени. В опита си да възвърнат контрола, някои от тях се самообвиняват за насилието, а други са склонни да го омаловажават до възстановяване на възгледите им за света, за себе си и до поставяне на нещата по старите им места.
ЗАВИСИМОСТ И БЕЗПОМОЩНОСТ
Заради ниската самооценка, насилниците често са емоционално зависими от другите за привързаност и сигурност. В своите връзки те са обикновено амбивалентни – искат емоционална близост, но се страхуват от доверяването на онези, които могат да им я дадат. Много насилници са ревниви и подозрителни. Липсата на доверие сочи потребност от контрол върху действията на значимите други. Така насилието става средство за себеубеждаване в собствената сила и способност за контролиране на нещата.
Често срещано явление при жертвите на насилие е заучената безпомощност. Тя е свързана с минали неуспешни опити за избягване на ситуацията на насилие. Това поражда чувства на безнадеждност, безпомощност и неспособност за контролиране на собствената съдба. Между жертвата и насилника се поражда травматична връзка, в която, за да спаси себе си, жертвата приема насилника, не се съпротивлява и дори го обича.
ОБВИНЯВАЩА ПОЗИЦИЯ
За да избегнат поемането на отговорност за собственото им поведение, насилниците са склонни да обвиняват другите. Те изтъкват редица причини, с които рационализират и омаловажават обвиненията на другите, отправяни към тях.
В същото време жертвите могат да се самообвиняват, че не са избегнали ситуацията, че не са се преборили с насилника или се преживяват като “изкупителна жертва.” – напр. тъй като насилваното дете е зависимо от родителя си (насилник) и има нужда от помощ за справяне с чувството на страх и гняв от насилието, то възприема “лошия” родител като “добър”. Това объркване улеснява самообвиненията.
ФРУСТРАЦИЯ И ГНЯВ
При насилие в ранното детство, детето не може да отговори по друг начин, освен с безнадежден гняв. Така фрустрацията и гневът стават неразделна част от личността. Жертвите на насилие потискат гневните си чувства, защото:
- Са зависими от насилника и изразяването на гняв може да ги отчужди от тях
- Изпитват срам
- Страхуват се, че близките им ще престанат да ги подкрепят
- Възприемат собствения си гняв като неконтролируем и потенциално опасен
- Мъжете-жертви по-често насочват гнева си в агресивно поведение към другите, докато жените-жертви по-често насочват гнева към самите себе си.
Ако имате нужда от спешна помощ, използвайте Горещата телефонна линия за пострадали от насилие - 02/ 981 76 86 (денонощно) или обсъдете на адрес: http://www.animusassociation.org/f/