Разхождам се по улицата, радвам се на пролетното слънце. Виждам децата да играят – спомням си за детството, когато и аз бях свободна да тичам на воля – без главата ми да е пълна с хиляди въпроси, на които без успех да търся отговори.

Вярвам в бъдещето – каквото и да се случва в този момент, каквито и трвоги да ме занимават сега, зная, че всичко ще се оправи. Не зная как, но всичко ще бъде наред.

Чувам музиката – чувам я вътре в себе си. Чувствам се лека, танцува ми се, бяга ми се, скача ми се.

Виждам познати лица. Усмихват ми се – точно както в песента на Луис Армстронг. Какъв прекрасен свят! Колко светъл ден! Колко прекрасен живот!

Искам да се чувствам добре. Не искам подсъзнателно да усещам, че нещо не е наред. Не искам да усещам топката тежест в гърдите си – пречи ми да дишам. Опитвам се да си поема дъбоко въздух – не мога. Слънцето е прекалено силно, не виждам нищо, заслепява ме. От очите ми се стичат сълзи. Аз не плача!

Нещо, сякаш бомба, избухва в мен. Рухвам. Оптимизмът, надеждата – къде са? Какво стана с усмихнатите хора и щастливите деца? Всичко изглежда изкуствено – чуждо. Не съм на мястото си... Не издържам да бъда част от този фалш... от тази повърхностна идея за живот! Чувстам се окована – окована от собствената си личност. Не се понасям, не искам да бъда себе си.

Искам да изляза, да изляза на свобода. Искам да дишам! Искам да се радвам на слънцето, на цветята, на всички малки и така банални неща. Искам да мога да оценя безценното. Искам да се чувствам завършена и пълноценна. Искам да знам, че всеки мой ден е изпълнен със смисъл, колкото и безмислен да е в действителност. Искам да кипя от енергия. Да се чувствам силна и независима, обичана и закриляна. Искам да знам, че когато имам нужда от помощ – ше я намеря.

Искам да знам, че съм добър човек.
Автор: Александър Ненов