Днес сме максимално свободни в избора си на житейска позиция и път за себереализация, но и максимално затруднени от правото си на избор. Външните фактори обществено мнение, предразсъдъци, традиции за нас, като граждани на цивилизования свят отдавна не са пречка да бъдем себе си. Остава наистина да си отговорим на въпроса: кой всъщност съм аз. А това, оказва се, не е никак лесно.
В миналото сякаш всичко е било ясно: синът на аристократа е роден, за да бъде аристократ и всеки е наясно какво точно поведение изисква това; синът на селянина живее така, както са живели баща му и дедите му; синът на месаря, разбира се, е призван да бъде месар ясно е какво положение заема в обществото, какво поведение изисква това, какви умения трябва да развива, как ще минават дните му... Е, все се намирал някой да кривне от правия път, но поне за всички е било ясно кой е “правият път”: на почтения, трудолюбив човек, който добре се грижи за семейството си, брани самоотвержено родината си, ходи редовно на църква и се старае да изпълнява предписанията на вярата си. Днес никой не счита родителите си за единствен и достоен пример за подражание, традициите са прекъснати, националните характеристики все повече се унифицират, а религията... О, религии има много и всички предлагат различни пътища. Тогава, как да разберем кой път да изберем, какви трябва да бъдем и как да живеем?
Бъди какъвто си това е девизът на нашето време и особено на младото поколение. Тази житейска философия ни съветва да се отпуснем, да не се съобразяваме с условностите, да се вслушваме в сърцето си, във вътрешния си глас да бъдем себе си. Все по-разпространено става мнението, че щом нещо ти “идва отвътре”, то заслужава да бъде проявено, то е твоята същност, това си “ти”, а всичко, което ти пречи да изявяваш себе си, е зло и трябва да бъде преодолявано. Само това, което ти идва спонтанно “отвътре” е истинско и изразява твоята същност. Що се отнася до задръжките те те правят фалшив, неистински, скаран със самия себе си. Това, към което се самопринуждаваш, не е твое, изкуствено е, значи няма стойност.
Призивите за изява на най-истинското, най-същностното в нас и за отхвърляне на подражателството, фалша, притворството и снобизма звучат логично, примамливо и всеки християнин с охота би се съгласил с тях. Да, Бог ни е сътворил различни, у всекиго е вложил различни дарби и тези дарби трябва да бъдат разкривани, развивани, изявявани за полза на всички ни и слава Божия. Знаем притчата за ленивия слуга, който вместо да умножи таланта, който господарят му дал, го заровил в земята (вж. Мат. 25:18). Но ако човек приеме за пътеводител в живота си своя “вътрешен глас”, често ще изпада в недоумение кое от многобройните си желания да следва, в кой от така често противоречивите си подтици да се вслушва, за да бъде себе си. Всички познаваме ситуации, в които сме раздвоени между две еднакво вътрешни, еднакво свои желания: искам да се излежавам сутрин до късно, но и да ходя редовно на църква; искам да се шляя по улиците, да си бъбря в кафенето с приятели, но същевременно искам и да бъда добър ученик, да продължа образованието си в елитно учебно заведение, да успея в живота... Искам да кажа на някого какво мисля за него, да си излея гнева, но не искам да го наранявам или да го превръщам в свой враг; искам да тръгна да пътувам по света, но същевременно не искам да загубя работата си; искам да си купя нещо “щуро”, но не искам да ощетя финансово семейството си... Примерите могат да бъдат безкрайно много. Всеки миг от нашия живот ни предоставя все нови и нови поводи за колебания между искам и ще ми се, между разумния стремеж и прищевките.
Тогава, колкото и ревностни привърженици на “Споко” културата да сме, стигаме до задънена улица. О, кей казваме си, но кой съм аз? Онзи ли, на когото му “идва отвътре” да се кара с хората, или онзи, който иска да има много приятели и да не огорчава близките си? Онзи ли, който не иска да се впряга много в учене, или онзи, който иска да знае, да може и да успее в живота? Онзи ли, на когото му се иска да измени, или онзи, който иска да остане верен? Как да постъпя, за да бъда максимално себе си? И в крайна сметка: как да бъда себе си, като не знам кой съм аз?
Трябва да си признаем, че не е никак лесно да разберем отговора на този въпрос, ако съдим по това, какво ни се иска в този или онзи момент. Тези вътрешни подтици и желания са така противоречиви и едно друго отричащи се, че ако се водим по тях, няма да имаме свое лице, а животът ни ще бъде хаотичен, безцелен и празен. Ето защо си мисля, че за това кои сме ние и как трябва да живеем живота си е най-добре да съдим по това, какъв е нашият потенциал и какви в крайна сметка можем да бъдем. Това следва да определя и нашите “трябва” и нашите “искам” във всички случаи на вътрешно раздвояване и колебание.
В човека сякаш се борят две насочености: едната към личните прищевки, мързел и егоизъм, а другата към Бога, доброто, градивното. И колкото и да е жалко да си го признаем, първата някак ни се удава по-леко, по естествено, по-спонтанно, а към втората все се налага да се самопринуждаваме. Коя от тези противоположни насоки е моят истински “аз” и коя ми е неприсъща и чужда? Коя да подкрепя и коя да отхвърля?
Библията ясно ни казва, че Бог е сътворил човека добър, склонен към доброто, целесъобразното, божественото. Това е същественото, първостепенното у човека. Деградивното, хаотичното, егоцентричното у човека е вторично, привнесено от греха. То е нещо, което трябва да бъде преодолявано, превъзмогвано чрез съзнателен волеви акт, чрез самопринуждаване.
Затова човекът е човек, когато се стреми към божественото начало, колкото и трудно да му се удава това, колкото и усилия и самопринуда да му струва. И не е човек, когато се отдалечава от Бога, колкото и отвътре да му идва. Какво ни мотивира да полагаме тези усилия, да избираме трудното пред лесното, самопринудата пред спонтанното?
Разбира се, не моментните ни настроения и прищевки, а винаги някаква ясно определена по-далечна цел. Именно стремежът към такава цел дава смисъл и насока на живота ни, а нас самите прави по-цялостни, организирани, съсредоточени и в крайна сметка със свое лице. И колкото по-висока е целта, към която се стремим, толкова по-смислен е животът ни и ние сме в по-голяма степен личности. Наясно ли сме какво искаме от себе си и живота си безпроблемно ще преодоляваме множество “ще ми се”, които неизбежно ще ни изкушават, за да ни отклоняват от вече начертания ни път.
А коя е най-висшата цел, кой е пределът на човешките ни възможности? За християнина е ясно, Сам Господ го е казал: да бъдем съвършени, както е съвършен нашият Небесен Отец.
Автор: Александър Ненов
В миналото сякаш всичко е било ясно: синът на аристократа е роден, за да бъде аристократ и всеки е наясно какво точно поведение изисква това; синът на селянина живее така, както са живели баща му и дедите му; синът на месаря, разбира се, е призван да бъде месар ясно е какво положение заема в обществото, какво поведение изисква това, какви умения трябва да развива, как ще минават дните му... Е, все се намирал някой да кривне от правия път, но поне за всички е било ясно кой е “правият път”: на почтения, трудолюбив човек, който добре се грижи за семейството си, брани самоотвержено родината си, ходи редовно на църква и се старае да изпълнява предписанията на вярата си. Днес никой не счита родителите си за единствен и достоен пример за подражание, традициите са прекъснати, националните характеристики все повече се унифицират, а религията... О, религии има много и всички предлагат различни пътища. Тогава, как да разберем кой път да изберем, какви трябва да бъдем и как да живеем?
Бъди какъвто си това е девизът на нашето време и особено на младото поколение. Тази житейска философия ни съветва да се отпуснем, да не се съобразяваме с условностите, да се вслушваме в сърцето си, във вътрешния си глас да бъдем себе си. Все по-разпространено става мнението, че щом нещо ти “идва отвътре”, то заслужава да бъде проявено, то е твоята същност, това си “ти”, а всичко, което ти пречи да изявяваш себе си, е зло и трябва да бъде преодолявано. Само това, което ти идва спонтанно “отвътре” е истинско и изразява твоята същност. Що се отнася до задръжките те те правят фалшив, неистински, скаран със самия себе си. Това, към което се самопринуждаваш, не е твое, изкуствено е, значи няма стойност.
Призивите за изява на най-истинското, най-същностното в нас и за отхвърляне на подражателството, фалша, притворството и снобизма звучат логично, примамливо и всеки християнин с охота би се съгласил с тях. Да, Бог ни е сътворил различни, у всекиго е вложил различни дарби и тези дарби трябва да бъдат разкривани, развивани, изявявани за полза на всички ни и слава Божия. Знаем притчата за ленивия слуга, който вместо да умножи таланта, който господарят му дал, го заровил в земята (вж. Мат. 25:18). Но ако човек приеме за пътеводител в живота си своя “вътрешен глас”, често ще изпада в недоумение кое от многобройните си желания да следва, в кой от така често противоречивите си подтици да се вслушва, за да бъде себе си. Всички познаваме ситуации, в които сме раздвоени между две еднакво вътрешни, еднакво свои желания: искам да се излежавам сутрин до късно, но и да ходя редовно на църква; искам да се шляя по улиците, да си бъбря в кафенето с приятели, но същевременно искам и да бъда добър ученик, да продължа образованието си в елитно учебно заведение, да успея в живота... Искам да кажа на някого какво мисля за него, да си излея гнева, но не искам да го наранявам или да го превръщам в свой враг; искам да тръгна да пътувам по света, но същевременно не искам да загубя работата си; искам да си купя нещо “щуро”, но не искам да ощетя финансово семейството си... Примерите могат да бъдат безкрайно много. Всеки миг от нашия живот ни предоставя все нови и нови поводи за колебания между искам и ще ми се, между разумния стремеж и прищевките.
Тогава, колкото и ревностни привърженици на “Споко” културата да сме, стигаме до задънена улица. О, кей казваме си, но кой съм аз? Онзи ли, на когото му “идва отвътре” да се кара с хората, или онзи, който иска да има много приятели и да не огорчава близките си? Онзи ли, който не иска да се впряга много в учене, или онзи, който иска да знае, да може и да успее в живота? Онзи ли, на когото му се иска да измени, или онзи, който иска да остане верен? Как да постъпя, за да бъда максимално себе си? И в крайна сметка: как да бъда себе си, като не знам кой съм аз?
Трябва да си признаем, че не е никак лесно да разберем отговора на този въпрос, ако съдим по това, какво ни се иска в този или онзи момент. Тези вътрешни подтици и желания са така противоречиви и едно друго отричащи се, че ако се водим по тях, няма да имаме свое лице, а животът ни ще бъде хаотичен, безцелен и празен. Ето защо си мисля, че за това кои сме ние и как трябва да живеем живота си е най-добре да съдим по това, какъв е нашият потенциал и какви в крайна сметка можем да бъдем. Това следва да определя и нашите “трябва” и нашите “искам” във всички случаи на вътрешно раздвояване и колебание.
В човека сякаш се борят две насочености: едната към личните прищевки, мързел и егоизъм, а другата към Бога, доброто, градивното. И колкото и да е жалко да си го признаем, първата някак ни се удава по-леко, по естествено, по-спонтанно, а към втората все се налага да се самопринуждаваме. Коя от тези противоположни насоки е моят истински “аз” и коя ми е неприсъща и чужда? Коя да подкрепя и коя да отхвърля?
Библията ясно ни казва, че Бог е сътворил човека добър, склонен към доброто, целесъобразното, божественото. Това е същественото, първостепенното у човека. Деградивното, хаотичното, егоцентричното у човека е вторично, привнесено от греха. То е нещо, което трябва да бъде преодолявано, превъзмогвано чрез съзнателен волеви акт, чрез самопринуждаване.
Затова човекът е човек, когато се стреми към божественото начало, колкото и трудно да му се удава това, колкото и усилия и самопринуда да му струва. И не е човек, когато се отдалечава от Бога, колкото и отвътре да му идва. Какво ни мотивира да полагаме тези усилия, да избираме трудното пред лесното, самопринудата пред спонтанното?
Разбира се, не моментните ни настроения и прищевки, а винаги някаква ясно определена по-далечна цел. Именно стремежът към такава цел дава смисъл и насока на живота ни, а нас самите прави по-цялостни, организирани, съсредоточени и в крайна сметка със свое лице. И колкото по-висока е целта, към която се стремим, толкова по-смислен е животът ни и ние сме в по-голяма степен личности. Наясно ли сме какво искаме от себе си и живота си безпроблемно ще преодоляваме множество “ще ми се”, които неизбежно ще ни изкушават, за да ни отклоняват от вече начертания ни път.
А коя е най-висшата цел, кой е пределът на човешките ни възможности? За християнина е ясно, Сам Господ го е казал: да бъдем съвършени, както е съвършен нашият Небесен Отец.