Няма човек, който в “мигове на слабост” да не е връхлитан от въпроси за смисъла: какво правя; защо живея така окаяно при всичките си усилия за по-добър живот; защо всичко, което правя, се разпада; какъв е смисълът от моите усилия и как да продължа напред? Виждаме как годините летят, как познатите ни един по един си отиват от този свят, всеки момент може да дойде и нашият ред, а не знаем защо сме живели и какво ще остане от нас.
Слава Богу, че тези мигове ги има! Тези “мигове на слабост”, в които същински човешкото у нас е в най-голямата си сила, когато божествената искрица в нас проговаря, разклаща ни, за да ни пробуди от съня, от нереалността на живота, който водим. Но какво правим ние? Бягаме от тоя вътрешен глас, от въпросите, които разголват безсмислието на дните и усилията ни. Търсим си нови ангажименти, все нещо правим, бързаме, суетим се... боим се да спрем и за миг, за да не ни застигнат въпросите, които ни ужасяват.
Най-много се боим от тишината, защото в тишината “досадните въпроси” ни връхлитат с най-голяма сила. Докато работим, докато пътуваме, докато почиваме... все нещо, телевизор, касетофон, радио, трябва да прогонва тишината, която ни влудява. Но колкото и да се опитваме да избягаме, въпросите за смисъла ще ни застигат отново и отново.
Как осмисляме живота си? Как използваме времето, силите, способностите, които са нидадени? Какви цели преследваме?
За едни смисъл на живота може да са парите. Парите, които никога не са “достатъчно”. Милиони да натрупаш, пак не можеш да кажеш “стига”, да се почувстваш щастлив и доволен.
Други преследват слава и известност, но и това е толкова несигурно и преходно! Все някой ги засенчва, все някой им завижда, нещо им се изплъзва, нещо не им достига... и вместо да получат удовлетворение и щастие, ги връхлитат депресии.
Властта? Никой живял на земята властелин не е постигнал такава власт, че да не иска по-голяма.
За други смисълът на живота е в удоволствията, но скоро стават жертва на “парадокса”, че колкото по-морално разкрепостен ставаш, толкова по-опустошен от своите страсти се оказваш.
Най-разумните виждат смисъла в семейството, в децата, в приятелите, докато те не си тръгнат от живота им, отнасяйки със себе си и смисъла му.
Какво повече можем да добавим след векове горчив опит към думите на най-мъдрия между царете: “всичко е суета и гонене на вятъра” (Екл. 1:14)!
Има една приказка на Джани Родари за снежния човек и кучето. Децата направили снежен човек на двора. Той си говорел с вързаното там куче за това, че няма по-голямо щастие в живота от силния студ. Но когато се свечерило, видял през прозореца запалената в къщата камина и усетил в себе си нещо странно: закопнял да бъде вътре и да се сгуши до огъня.
Снежният човек все повтарял, че иска да бъде при камината, че само тогава ще намери покой, а кучето го слушало и мислело, че новият му приятел полудява.
Дошла пролетта. Снежният човек се разтопил. Оказало се, че децата са сложили в него лопатката за пепел от камината. Тази лопатка, скрита във вътрешността му, така непреодолимо влечала човека от сняг към огъня на камината, че дори и най-суровият студ не му носел радост.
Говорим за цел, говорим за смисъл, за себереализация. Отговорът е в онова, което носим в себе си и ни определя, което е същността ни и крайната цел на живота ни: Божият образ и подобие. Него трябва да разкриваме, него трябва да развиваме и оделотворяваме, да следваме високото си назначение. Защото дотолкова сме щастливи и удовлетворени, дотолкова животът ни има смисъл, доколкото сме Божии, доколкото напредваме по пътя към богоуподобяване.
Божията искрица в нас винаги ще ни напомня кои сме всъщност, ще тегне към Небето и не ще ни дава покой, докато не се сгушим до своя Създател. “Неспокойно е сърцето ни, докато не си почине в Тебе, Господи” казва блаж. Августин.
Разбира се, винаги ще се намерят хора като онова куче, вързани и ограничени от веригата на своите страсти и суетни стремежи, които ще ни възразяват, че е лудост да копнеем по Бога, вместо да си “живеем живота”, ще ни убеждават, че вярата ще ни ограничи, ще ни обезличи, ще ни ограби... Но техните разбирания се определят от дължината на веригата, към която са привързани.
Автор: Александър Ненов
Слава Богу, че тези мигове ги има! Тези “мигове на слабост”, в които същински човешкото у нас е в най-голямата си сила, когато божествената искрица в нас проговаря, разклаща ни, за да ни пробуди от съня, от нереалността на живота, който водим. Но какво правим ние? Бягаме от тоя вътрешен глас, от въпросите, които разголват безсмислието на дните и усилията ни. Търсим си нови ангажименти, все нещо правим, бързаме, суетим се... боим се да спрем и за миг, за да не ни застигнат въпросите, които ни ужасяват.
Най-много се боим от тишината, защото в тишината “досадните въпроси” ни връхлитат с най-голяма сила. Докато работим, докато пътуваме, докато почиваме... все нещо, телевизор, касетофон, радио, трябва да прогонва тишината, която ни влудява. Но колкото и да се опитваме да избягаме, въпросите за смисъла ще ни застигат отново и отново.
Как осмисляме живота си? Как използваме времето, силите, способностите, които са нидадени? Какви цели преследваме?
За едни смисъл на живота може да са парите. Парите, които никога не са “достатъчно”. Милиони да натрупаш, пак не можеш да кажеш “стига”, да се почувстваш щастлив и доволен.
Други преследват слава и известност, но и това е толкова несигурно и преходно! Все някой ги засенчва, все някой им завижда, нещо им се изплъзва, нещо не им достига... и вместо да получат удовлетворение и щастие, ги връхлитат депресии.
Властта? Никой живял на земята властелин не е постигнал такава власт, че да не иска по-голяма.
За други смисълът на живота е в удоволствията, но скоро стават жертва на “парадокса”, че колкото по-морално разкрепостен ставаш, толкова по-опустошен от своите страсти се оказваш.
Най-разумните виждат смисъла в семейството, в децата, в приятелите, докато те не си тръгнат от живота им, отнасяйки със себе си и смисъла му.
Какво повече можем да добавим след векове горчив опит към думите на най-мъдрия между царете: “всичко е суета и гонене на вятъра” (Екл. 1:14)!
Има една приказка на Джани Родари за снежния човек и кучето. Децата направили снежен човек на двора. Той си говорел с вързаното там куче за това, че няма по-голямо щастие в живота от силния студ. Но когато се свечерило, видял през прозореца запалената в къщата камина и усетил в себе си нещо странно: закопнял да бъде вътре и да се сгуши до огъня.
Снежният човек все повтарял, че иска да бъде при камината, че само тогава ще намери покой, а кучето го слушало и мислело, че новият му приятел полудява.
Дошла пролетта. Снежният човек се разтопил. Оказало се, че децата са сложили в него лопатката за пепел от камината. Тази лопатка, скрита във вътрешността му, така непреодолимо влечала човека от сняг към огъня на камината, че дори и най-суровият студ не му носел радост.
Говорим за цел, говорим за смисъл, за себереализация. Отговорът е в онова, което носим в себе си и ни определя, което е същността ни и крайната цел на живота ни: Божият образ и подобие. Него трябва да разкриваме, него трябва да развиваме и оделотворяваме, да следваме високото си назначение. Защото дотолкова сме щастливи и удовлетворени, дотолкова животът ни има смисъл, доколкото сме Божии, доколкото напредваме по пътя към богоуподобяване.
Божията искрица в нас винаги ще ни напомня кои сме всъщност, ще тегне към Небето и не ще ни дава покой, докато не се сгушим до своя Създател. “Неспокойно е сърцето ни, докато не си почине в Тебе, Господи” казва блаж. Августин.
Разбира се, винаги ще се намерят хора като онова куче, вързани и ограничени от веригата на своите страсти и суетни стремежи, които ще ни възразяват, че е лудост да копнеем по Бога, вместо да си “живеем живота”, ще ни убеждават, че вярата ще ни ограничи, ще ни обезличи, ще ни ограби... Но техните разбирания се определят от дължината на веригата, към която са привързани.