Децата, България, Европа. Есе

България, 1324 годишна. Най– старата държава в Европа!        Допра ли глава до чернозема, чувам копитата на Аспаруховата конница, изправя ли се, облъхва ме повеят на Шипченския вятър. Стъпя ли на морския бряг– чувс

България, 1324 годишна. Най– старата държава в Европа!
        Допра ли глава до чернозема, чувам копитата на Аспаруховата конница, изправя ли се, облъхва ме повеят на Шипченския вятър. Стъпя ли на морския бряг– чувствам нежния допир на нашето море.
        Това е моята родина! Аз и принадлежа, така както са и принадлежали други преди мен, така както ще и принадлежат всички, които ще дойдат след мен.Тази земя ми позволява да усетя, че съществувам,  да разбера смисъла на подвига и героизма на моите деди. Да усети сърцето ми красотата и звучността на българското слово.
        Имаме дълговечна история! Тогава, когато други народи са се пробуждали в Европа, ние сме творили историята си! С черти и резки, с пот и кръв...
        В зората на 21 век сме. Звучи  „Ода на радостта”. Много европейци са щастливи, а за нас българите говорят, че отиваме в Европа.
        Основите на този „стар свят” са изградени върху фундаментални идеи и ценности, които се споделят от държавите членки. Тези ценности включват гарантирането на траен мир, единство, равенство, свобода, сигурност и солидарност.
        Няма по– силна мотивация за обединяването на Европа от желанието за мир. Доказателство за това е фактът, че повече от четиридесет години на континента цари мир. Ако в миналото икономическата глобализация породи съпротива, то духовната глобализация може само да ни обедини.
        Единство може да има само там, където има равенство. Всички граждани на Общността са равни пред закона. Нито една държава няма предимства пред останалите. Свободата е пряк резултат на мира и единството. Солидарността е необходимост. Ако Общността иска да запази своите рамки стабилни, тя трябва да уважава равнопоставеността на своите членове.      
        Когато говорим за национална идентичност в рамките на Европейския съюз не разбираме понятието сливане на нации, а по- скоро говорим за приноса на  държавите, който те могат да дадат чрез присъщите си черти и качества.
        Броени месеци остават до приемането ни в Общността. С Вазовско самочувствие трябва да заявим „че и ний сме дали нещо на света”. От дълги години в същия този свят слушат мистериозните гласове на Николай Гяуров, Райна Кабаиванска, Борис Христов. Христо Явашев „шашна” французи и германци с проектите си. Иво Папазов завладя англичаните с виртуозен джаз. Гласът на Валя Балканска лети в Космоса.
        Но си мисля, че нещо все ни липсва. С болка казвам, че това, което ме тревожи е настоящето. Прекалено напред се вторачихме. Лошото е, че дори мислите ни са в бъдеще време.
        Нека спрем и се огледаме.Нека се научим да се чуваме, да приемаме различията, смело и дръзко да отстояваме истината, тогава може би ще ни забележат и ще ни оценят!?
        Хей, възрастни, подкрепяйте ни, тогава когато искаме да подскочим и да помилваме слънцето.Не ни спирайте, когато плачем, а ни питайте „защо”. Не ни се карайте, когато храним птиците със закуските си! Оставете ни да счупим копия също като Дон Кихот, но да знаем, че сме опитали! Видите ли такива деца- бъдете спокойни! Мечтатели все още има, затова го има и света!...
Автор: Александър Ненов