Хиперсексуалността, наричана още сексуално пристрастяване, се определя като отделяне на прекалено много време на сексуални фантазии, често съчетано с обсесивното преследване на случаен секс, порнография, компулсивно мастурбиране и деперсонализиране на половия партньор, продължаващо повече от шест месеца.

 

Това поведение продължава, въпреки опитите за самокорекция и въздържане, негативните последствия за емоционалното и психическото здраве, битовите и житейските последствия за страдащия.

 

Специалистите са съгласни, че това е пристрастеност към процес, подобно на хазарта и неконтролируемото хранене, а не пристрастеност към субстанция, както е при алкохолизма и наркозависимостите. Съответно, пристрастените към секса отделят много повече време на търсенето му, а не толкова на самия сексуален акт. Те са всъщност пристрастени към невромедиаторната каскада, бушуваща в главния мозък по време на интензивните сексуални фантазии и ритуали.

 

 

Макар че не всички здравни специалисти и организации я дефинират строго като психично заболяване, хиперсексуалността все по-широко бива припознавана като такова. Психилози и психиатри все по-често я класифицират като невропсихологично разстройство. Смята се, че това е адаптивен отговор към стресови фактори, опит за запазване на емоционалното равновесие чрез интензивна психическа стимулация. Състоянието може да настъпи след насилие или загуба на близък човек в ранните етапи от живота.

 

За да се постави такава диагноза, специалистът по психично здраве трябва да изключи други състояния като едновременна злоупотреба с наркотици, както и психични разстройства, включващи хиперсексуалността като клиничен симптом – биполярно разстройство, обсесивно-компулсивно разстройство и разстройство с дефицит на вниманието.

 

Наличието на фетиш, например връзване или доминиране, не говори за хиперсексуалност само по себе си, дори и индивидът да изпитва срам или да крие тези елементи от сексуалния си живот. Хомосексуалните влечения, дори и нежеланите, също не са проява на хиперсексуалност. Тя по-скоро се определя от обсесивното търсене на сексуален контакт за разрешаване на емоционален проблем или дистрес, но не зависи от това с кого е този контакт. С други думи, при емоционално стабилните хора, стресът се разрешава в по-голяма степен чрез общуване и споделяне с близки или приятели, самоконтрол и понасяне на стреса, отколкото при хиперсексуалните, тъй като при тях тези способности са силно понижени.

 

Повечето мъже, страдащи от разстройството, се обръщат към специалист едва след като са понесли сериозни здравословни, кариерни или финансови последствия от състоянието си.

 

Засега няма унифицирана терапевтична схема. Диагностиката и лечението изцяло зависят от опита и подхода на лекуващия специалист. Подобрение е било наблюдавано след прилагане на когнитивна поведенческа терапия, при която терапевтът помага на засегнатия да вникне в собствения си проблем и да го разреши чрез систематични, целево-ориентирани техники; групова терапия, в която засегнатите споделят помежду си; брачни консултации и др. Някои клиницисти прилагат специфична група антидепресанти - селективни инхибитори на обратното захващане на серотонина, за да коригират невромедиаторния дисбаланс и да понижат сексуалното влечение.

 

Още здравни новини четете в Puls.bg

Автор: Ралица Солакова