Още от малки учат децата да не вярват в хората. Дори и несъзнателно всеки родител го прави. Доказателството са реплики като „Не взимай нищо от непознат.”, „Не говори с непознати!” и пр. Така се ражда и ерата, в която доверието е рядко срещано явление, но все пак го има. То има няколко форми – може да е прекалено малко, да е нормално или да излиза от норми. Има хора, които се доверяват сляпо, автоматично без да се замислят. Смятат, че щом те са добронамерени и отсрещния също мисли добро, но често не е така.
Доверяваме се на познати и непознати, но вярваме ли на себе си? Вярваме ли, че ще успеем с това, с което сме се захванали или непрекъснато има едно дяволче на рамото ни, което ни подсказва: „Не можеш!”, „Няма да се справиш!”, „Това не е за теб!”? Осъзнаваме ли, че това всъщност е най-важното – да бъдем самоуверени. Това ни бута напред и ни дава стимул да вършим работата си качествено и с желание.
Когато сме самоуверени, всичко се случва с много по-голяма лекота, разбираме, че можем да се справим и нищо не може да ни спре. Разбира се не бива да летим в облаците, добре е да сме здраво стъпили на земята, но все пак трябва да знаем, че щом искаме нещо, значи го можем и трябва да направим всичко, за да успеем.
Пропиляния момент е този, за който ще съжаляваме дълго след това. Това е причината да вярваме, че е нужно да опитаме и най-вече, че имаме сили за това. Какво по-хубаво от това да знаем, че можем и че ние сме хората, които да помогнат на себе си.