Беше едва десет часа сутринта, а тя вече бързаше да излезе… Търсеше усърдно ключовете си, но след като така или иначе не ги намери, грабна ябълката си от масата, махна с ръка на майка си и излезе. Така започваха дните й… винаги много неорганизирана, тя все търсеше нещо и все не го намираше.
Това младо, стройно, доста елегантно и много интелигентно момиче беше най-самотният човек, който си виждал, сигурна съм… Очите, големи и дълбоки, с цвят на лешник, бяха винаги пълни с тъга.
Не си мисли, че тя беше тъжна и затворена. Тя просто беше неразбрана… Да, това е истината – общителната, забавна, умна и чаровна девойка, търсила в продължение на години сродна душа не бе намерила нищо, освен злоба и завист. От страх, че ще бъде измамена за пореден път, тя просто спря да вярва в любовта и се отдаде напълно на самотата.
Поредният ден започна много рано… Тъй като не можеше да заспи, тя бе станала и гледаше изгрева. Не мислеше за нищо, гледаше, а не виждаше слънцето, слушаше, а не чуваше потоците. „Поредната тиха утрин” – помисли си тя и се отдаде на единствената си останала мечта – да се прочуе и да забогатее със знанията си. Представяше си какво ли не. Виждаше се като политик, журналист, преводач, писател дори и все нещо се губеше. В тези свои размишления тя винаги стигаше до момента, в който се прибира след дългия работен ден, но е сама. В тия последни дни я беше обзело чувството, че нещо ще преобърне живота и напълно и не се лъжеше.
Вечерта след училище тя излезе навън с приятели – имаха си място, където се събират. Малката детска площадка се беше превърнала в част от живота на тези млади хора. Там те бяха срещали обичта, там се бяха разделяли, там протече тяхното детство…
И тази вечер нещо много важно щеше да се случи… Тя седеше на любимото си място и гледаше как се трупат всичките и приятели. Никой не си позволяваше да не я поздрави. Всички я обичаха и уважаваха. Ето и поредната приятелка дойде. Но не сама, а с него…
Той изобщо не беше красив, не беше и чаровен дори, но когато се погледнаха, тя изпита търсеното от толкова време спокойствие, примесено с една приятна тръпка. Всичките и сетива подсказваха, че той е по-различен.
Но той обичаше приятелката й… Тя го виждаше, не можеше да си затвори очите за този факт. А той ли? Той изпита едно бащинско чувство към нея от мига, в който я видя. Той, който никога не бе виждал момиче като нея, искаше да се грижи за това момиче, да го дари с топлина, да покаже нужното съчувствие. Те просто се намериха сред тълпите от хора, усетиха нуждата един от друг и... това беше всичко?
Бяха изправени пред избора на живота си и не можеха да го направят ей така.
От този ден се стремяха да бъдат колкото се може повече заедно. Гледаха в очите си и вместо да търсят решение на проблема си се наслаждаваха на мига… Не мислеха за бъдещето, защото знаеха, че за тях няма такова.
И тук, читателю, си мислиш, че краят ще е щастлив. Те ще се съберат и животът им ще е приказен… Но не! Какво ще избереш ти, ако си на тяхно място? Да си щастлив? Но как, когато знаеш, че всичко ще свърши и в един момент пак ще си сам…
Хората ги съветваха да бъдат заедно, дори да е за кратко, казваха, че са родени един за друг и че това е най-правилният избор, но не е… Защото и двамата се страхуваха да признаят чувствата си, защото в техния измислен свят всичко бе идеално, но в реалността такава чиста любов бе невъзможно да съществува.
И може би се питаш какво общо има тази история с избора. Нека ти обясня тогава… Всяко второ момиче, на което разказах това, ме поглежда и ми казва, че разказвам историята на живота му, А ти още се чудиш какво общо има изборът… Щом още не си осъзнал, значи трябва да се върнеш в самото начало, в юношеските си години и да се замислиш дали не ти се е случило същото и какво си направил.
Не се ли чудиш и до днес защо не го последва и защо реши отношенията ви да останат там, където са, защо не го попита, защо не му призна.
Сигурно се усмихваш като се сетиш за това, но не се ли чудиш, не искаш ли да знаеш какво би станало ако…
Не?
Тогава просто забрави… забрави за тях, за историята, за юношеството, забрави дори него, но остави нас да направим своя избор, да решаваме дали да сме с него за момент физически или за цял живот психически. И не си мисли, че в моя разказ главната роля принадлежи на него или нея. Главната роля играе изборът, защото той определя над какво ще разсъждаваш през остатъка от живота си.
Автор: Александър Ненов
Това младо, стройно, доста елегантно и много интелигентно момиче беше най-самотният човек, който си виждал, сигурна съм… Очите, големи и дълбоки, с цвят на лешник, бяха винаги пълни с тъга.
Не си мисли, че тя беше тъжна и затворена. Тя просто беше неразбрана… Да, това е истината – общителната, забавна, умна и чаровна девойка, търсила в продължение на години сродна душа не бе намерила нищо, освен злоба и завист. От страх, че ще бъде измамена за пореден път, тя просто спря да вярва в любовта и се отдаде напълно на самотата.
Поредният ден започна много рано… Тъй като не можеше да заспи, тя бе станала и гледаше изгрева. Не мислеше за нищо, гледаше, а не виждаше слънцето, слушаше, а не чуваше потоците. „Поредната тиха утрин” – помисли си тя и се отдаде на единствената си останала мечта – да се прочуе и да забогатее със знанията си. Представяше си какво ли не. Виждаше се като политик, журналист, преводач, писател дори и все нещо се губеше. В тези свои размишления тя винаги стигаше до момента, в който се прибира след дългия работен ден, но е сама. В тия последни дни я беше обзело чувството, че нещо ще преобърне живота и напълно и не се лъжеше.
Вечерта след училище тя излезе навън с приятели – имаха си място, където се събират. Малката детска площадка се беше превърнала в част от живота на тези млади хора. Там те бяха срещали обичта, там се бяха разделяли, там протече тяхното детство…
И тази вечер нещо много важно щеше да се случи… Тя седеше на любимото си място и гледаше как се трупат всичките и приятели. Никой не си позволяваше да не я поздрави. Всички я обичаха и уважаваха. Ето и поредната приятелка дойде. Но не сама, а с него…
Той изобщо не беше красив, не беше и чаровен дори, но когато се погледнаха, тя изпита търсеното от толкова време спокойствие, примесено с една приятна тръпка. Всичките и сетива подсказваха, че той е по-различен.
Но той обичаше приятелката й… Тя го виждаше, не можеше да си затвори очите за този факт. А той ли? Той изпита едно бащинско чувство към нея от мига, в който я видя. Той, който никога не бе виждал момиче като нея, искаше да се грижи за това момиче, да го дари с топлина, да покаже нужното съчувствие. Те просто се намериха сред тълпите от хора, усетиха нуждата един от друг и... това беше всичко?
Бяха изправени пред избора на живота си и не можеха да го направят ей така.
От този ден се стремяха да бъдат колкото се може повече заедно. Гледаха в очите си и вместо да търсят решение на проблема си се наслаждаваха на мига… Не мислеха за бъдещето, защото знаеха, че за тях няма такова.
И тук, читателю, си мислиш, че краят ще е щастлив. Те ще се съберат и животът им ще е приказен… Но не! Какво ще избереш ти, ако си на тяхно място? Да си щастлив? Но как, когато знаеш, че всичко ще свърши и в един момент пак ще си сам…
Хората ги съветваха да бъдат заедно, дори да е за кратко, казваха, че са родени един за друг и че това е най-правилният избор, но не е… Защото и двамата се страхуваха да признаят чувствата си, защото в техния измислен свят всичко бе идеално, но в реалността такава чиста любов бе невъзможно да съществува.
И може би се питаш какво общо има тази история с избора. Нека ти обясня тогава… Всяко второ момиче, на което разказах това, ме поглежда и ми казва, че разказвам историята на живота му, А ти още се чудиш какво общо има изборът… Щом още не си осъзнал, значи трябва да се върнеш в самото начало, в юношеските си години и да се замислиш дали не ти се е случило същото и какво си направил.
Не се ли чудиш и до днес защо не го последва и защо реши отношенията ви да останат там, където са, защо не го попита, защо не му призна.
Сигурно се усмихваш като се сетиш за това, но не се ли чудиш, не искаш ли да знаеш какво би станало ако…
Не?
Тогава просто забрави… забрави за тях, за историята, за юношеството, забрави дори него, но остави нас да направим своя избор, да решаваме дали да сме с него за момент физически или за цял живот психически. И не си мисли, че в моя разказ главната роля принадлежи на него или нея. Главната роля играе изборът, защото той определя над какво ще разсъждаваш през остатъка от живота си.