Опитвайки се да си отговоря на този въпрос, се помъчих да си спомня детството. Казваха ми, че трябва да уча, да помагам вкъщи, да се грижа за брат си, да съм възпитана, ако мога с труд да изкарвам пари. А най-важното – да се изградя като личност. И аз се опитвах, без да знам напълно какво е да си личност. Мисля, че това най-напред, е да определя смисъла на живота си – сега получа добро образование, а по-късно – да имам уважавана професия, да работя добре и да съм доволна от работата си. Освен това да имам семейство и деца, които да възпитавам добре.
Казват ми, че да си личност означава още, да можеш да поемаш отговорност - това значело да заслужа правото си на свобода. Аз вече съм по-отговорна, не както когато бях по-малка. Сигурно още много други неща означават да си личност – да се сдържаш в желанята си, да уважаваш другите, но и да не допускаш неуважение от тяхна страна, да бъдеш активен, но не и груб, и още и още.
За да разбера всичко това и за да се опитвам да го постигна, ми помогнаха семейството и учителите и приятелите. Мъча се да си отговоря, как го постигнаха?
Родителите ми и въобще цялото семейство много ме обичат и уважават и още от много малка ме насърчават, поучават, хвалят, когато успявам или съм добра; карат ми се и ме наказват, когато съм лоша или не уча.
Всичко това, струва ми се, че отговаря на правилата бихевиоризма:
1.„с подкрепящите стимули за реакциите ми“ - с одобрение, внимание, подаръци, удовлетворяване на желанията ми;
2.с наказания ( „негативни стимулации“), когато съм лоша;
3.чрез „учене“ на правилните начини за общуване с другите и защитаване на моето достойнство;
4.чрез внушаване на увереност и вяра в себе си и т.н.
По този начин постъпваха и повечето ми учители главно чрез оценките за знанията и уменията ми. Те допълнително ме учеха да гледам на нещата по-задълбочено, да анализирам и оценявам, да предвиждам и планирам и най-вече да довършвам задачите докрай. Така, като наблюдаваха, оценяваха, контролираха и корегираха поведението ми, чувствата ми, приказките ми, те постепенно ме научиха да се самонаблюдавам, да се самооценявам, да се самоконтролирам – сигурно не както трябва, но важното е, че го правя.
Но това е според хуманистичната психология. Затова мисля, че семейството и учителите ми спазват (сигурно спонтанно, без да се замислят) изискванията и на хуманистичното направление на психологията за доброто възпитание на деата – освен да се самоконтролирам, да ограничавам потребностите си в рамките на разумното и възможното, да бъда честна, позитивно настроена към хората, да преценявам нещата сама. Затова според мен, в реалния живот подходът на родители и учители за възпитанието на децата са смесени, спонтанни и интуитивни.
Автор: Александър Ненов
Казват ми, че да си личност означава още, да можеш да поемаш отговорност - това значело да заслужа правото си на свобода. Аз вече съм по-отговорна, не както когато бях по-малка. Сигурно още много други неща означават да си личност – да се сдържаш в желанята си, да уважаваш другите, но и да не допускаш неуважение от тяхна страна, да бъдеш активен, но не и груб, и още и още.
За да разбера всичко това и за да се опитвам да го постигна, ми помогнаха семейството и учителите и приятелите. Мъча се да си отговоря, как го постигнаха?
Родителите ми и въобще цялото семейство много ме обичат и уважават и още от много малка ме насърчават, поучават, хвалят, когато успявам или съм добра; карат ми се и ме наказват, когато съм лоша или не уча.
Всичко това, струва ми се, че отговаря на правилата бихевиоризма:
1.„с подкрепящите стимули за реакциите ми“ - с одобрение, внимание, подаръци, удовлетворяване на желанията ми;
2.с наказания ( „негативни стимулации“), когато съм лоша;
3.чрез „учене“ на правилните начини за общуване с другите и защитаване на моето достойнство;
4.чрез внушаване на увереност и вяра в себе си и т.н.
По този начин постъпваха и повечето ми учители главно чрез оценките за знанията и уменията ми. Те допълнително ме учеха да гледам на нещата по-задълбочено, да анализирам и оценявам, да предвиждам и планирам и най-вече да довършвам задачите докрай. Така, като наблюдаваха, оценяваха, контролираха и корегираха поведението ми, чувствата ми, приказките ми, те постепенно ме научиха да се самонаблюдавам, да се самооценявам, да се самоконтролирам – сигурно не както трябва, но важното е, че го правя.
Но това е според хуманистичната психология. Затова мисля, че семейството и учителите ми спазват (сигурно спонтанно, без да се замислят) изискванията и на хуманистичното направление на психологията за доброто възпитание на деата – освен да се самоконтролирам, да ограничавам потребностите си в рамките на разумното и възможното, да бъда честна, позитивно настроена към хората, да преценявам нещата сама. Затова според мен, в реалния живот подходът на родители и учители за възпитанието на децата са смесени, спонтанни и интуитивни.