Жул Анри Поанкаре е френски математик, физик, философ и теоретик на науката, един от най-значимите математици на 20-ти век.
Роден е на 29 април 1854 година в Нанси, Франция.. Бащата Леон Поанкаре е професор по медицина.
Като дете Анри учи в местния лицей. Необикновената разсеяност на малкото момче , която безпокои близките, по-късно се превръща в индивидуален маниер на великия учен. В детството си той боледува от дифтерит, който води до сериозни усложнения - парализа на краката и мекото небце. Няколко месеца детето не може нито да ходи, нито да говори. През това време у него възниква способността за цветно възприемане на звуците, която се запазва през целия му живот.
Още в лицея проличават интересите на Анри Поанкаре във всички области на науката и големият му математически талант. През 1873 година постъпва в Политехниката в Париж и завършва през 1875 година. Проявява особена усърдност в следването си. Има добре развита памет и способност да онагледява математическите понятия, което му помага, тъй като е късоглед и трудно успява да види написаното на черната дъска.
След завършването на Политехниката учи в Минното висше училище, след което започва докторската си дисертация, като същевременно работи като минен инженер. Защитава докторска дисертация през 1879 година в Парижкия университет на тема „За свойствата на функциите, определяни чрез частни диференциални уравнения“ под ръководството на Шарл Ермит.
Следващите две години Анри преподава математически анализ в университета в Кан. Тук се запознава с бъдещата си жена Полен д"Андеси, с която отглеждат три дъщери и един син. Благодарение застъпничеството на Ермит през 1881 година, Поанкаре успява да получи място в катедрата по математическа физика и вероятности в Сорбоната. От ноември 1896 година Поанкаре оглавява катедрата по математическа астрономия и небесна механика при Парижкия университет. Член е на Парижката академия на науките от 1887, а от 1906 година е и неин президент.
През 1909 година Анри Поанкаре е избран за член на Френската академия , а през 1912 г. и за неин директор.
Поанкаре умира на 17 юли 1912 година в Париж след операция.
След тридесет години напрегната научна работа Анри Поанкаре оставя огромно математическо наследство, обхващащо най-различни дялове на математиката: топология, теория на вероятностите, неевклидова геометрия, теория на диференциалните уравнения, теория на автоморфните функции, комплексен анализ и много други, като изследва и връзките между отделните дялове. Неговите работи, публикувани от Парижката академия на науките, изпълват 10 тома. Разработва - още преди 1884 година теорията на автоморфните функции, които той нарича фуксови функции Създател е на теорията на функциите на много комплексни променливи (многомерен комплексен анализ) и на алгебричната топология. Има съществен принос в алгебричната геометрия (дава доказателства на твърдения на Севари, Енрикес и Кастелнуово), както и в теорията на числата.
Поанкаре се занимава също с решаването на различни задачи от астрономията и небесната механика. Доказва неинтегрируемостта на уравненията за движение на три тела. Въвежда методите на малкия параметър, на неподвижните точки, разработва теорията на интегралните инварианти. Впоследствие развива теорията на хаоса.
В областта на физиката изучава и допринася за развитието на: теорията на еластичността, термодинамиката, оптиката, електричеството, космологията и др. Има съществен принос в развитието на теорията на относителността. Именно в неговите трудове за първи път е формулирана в достатъчно пълна и ясна математическа форма специалната теория на относителността.
През 1904-05 година Поанкаре . изказва принципа на относителността, въвежда термините „ преобразувания на Лоренц” и „групи на Лоренц” и показва, че е невъзможно да се констатира абсолютно движение, като се изхожда от представите за етера и уравненията на Максуел - Лоренц. Така Поанкаре прави решаващата крачка към създаването на теорията на относителността. Той дава изходните принципи на новата теория, дошла да смени класическата механика и наложила преразглеждане на физичните представи за пространството и времето.
Необратимостта на термодинамичните процеси и дифракцията на светлината, космогоничните хипотези и природата на рентгеновите лъчи, теорията на морските приливи и безжичния телеграф - навсякъде той оставя незаличимите следи на универсалното си дарование.
Като философ Поанкаре е известен с трудовете си по общометодологичните проблеми на науката - клони към махизма.
Той е носител на редица международни научни награди и медали като наградите „Жан Рейно“, „Бояй“ и „Лобачевски“, участва в научни конгреси и конкурси, чете лекции в Берлин, Лондон и др. градове извън Франция. Полага и значителни усилия за популяризирането на науката във Франция по онова време, като пише редица научнопопулярни статии.
Ученик на Анри Поанкаре е видният наш математик Кирил Попов.
Автор: Тони
Роден е на 29 април 1854 година в Нанси, Франция.. Бащата Леон Поанкаре е професор по медицина.
Като дете Анри учи в местния лицей. Необикновената разсеяност на малкото момче , която безпокои близките, по-късно се превръща в индивидуален маниер на великия учен. В детството си той боледува от дифтерит, който води до сериозни усложнения - парализа на краката и мекото небце. Няколко месеца детето не може нито да ходи, нито да говори. През това време у него възниква способността за цветно възприемане на звуците, която се запазва през целия му живот.
Още в лицея проличават интересите на Анри Поанкаре във всички области на науката и големият му математически талант. През 1873 година постъпва в Политехниката в Париж и завършва през 1875 година. Проявява особена усърдност в следването си. Има добре развита памет и способност да онагледява математическите понятия, което му помага, тъй като е късоглед и трудно успява да види написаното на черната дъска.
След завършването на Политехниката учи в Минното висше училище, след което започва докторската си дисертация, като същевременно работи като минен инженер. Защитава докторска дисертация през 1879 година в Парижкия университет на тема „За свойствата на функциите, определяни чрез частни диференциални уравнения“ под ръководството на Шарл Ермит.
Следващите две години Анри преподава математически анализ в университета в Кан. Тук се запознава с бъдещата си жена Полен д"Андеси, с която отглеждат три дъщери и един син. Благодарение застъпничеството на Ермит през 1881 година, Поанкаре успява да получи място в катедрата по математическа физика и вероятности в Сорбоната. От ноември 1896 година Поанкаре оглавява катедрата по математическа астрономия и небесна механика при Парижкия университет. Член е на Парижката академия на науките от 1887, а от 1906 година е и неин президент.
През 1909 година Анри Поанкаре е избран за член на Френската академия , а през 1912 г. и за неин директор.
Поанкаре умира на 17 юли 1912 година в Париж след операция.
След тридесет години напрегната научна работа Анри Поанкаре оставя огромно математическо наследство, обхващащо най-различни дялове на математиката: топология, теория на вероятностите, неевклидова геометрия, теория на диференциалните уравнения, теория на автоморфните функции, комплексен анализ и много други, като изследва и връзките между отделните дялове. Неговите работи, публикувани от Парижката академия на науките, изпълват 10 тома. Разработва - още преди 1884 година теорията на автоморфните функции, които той нарича фуксови функции Създател е на теорията на функциите на много комплексни променливи (многомерен комплексен анализ) и на алгебричната топология. Има съществен принос в алгебричната геометрия (дава доказателства на твърдения на Севари, Енрикес и Кастелнуово), както и в теорията на числата.
Поанкаре се занимава също с решаването на различни задачи от астрономията и небесната механика. Доказва неинтегрируемостта на уравненията за движение на три тела. Въвежда методите на малкия параметър, на неподвижните точки, разработва теорията на интегралните инварианти. Впоследствие развива теорията на хаоса.
В областта на физиката изучава и допринася за развитието на: теорията на еластичността, термодинамиката, оптиката, електричеството, космологията и др. Има съществен принос в развитието на теорията на относителността. Именно в неговите трудове за първи път е формулирана в достатъчно пълна и ясна математическа форма специалната теория на относителността.
През 1904-05 година Поанкаре . изказва принципа на относителността, въвежда термините „ преобразувания на Лоренц” и „групи на Лоренц” и показва, че е невъзможно да се констатира абсолютно движение, като се изхожда от представите за етера и уравненията на Максуел - Лоренц. Така Поанкаре прави решаващата крачка към създаването на теорията на относителността. Той дава изходните принципи на новата теория, дошла да смени класическата механика и наложила преразглеждане на физичните представи за пространството и времето.
Необратимостта на термодинамичните процеси и дифракцията на светлината, космогоничните хипотези и природата на рентгеновите лъчи, теорията на морските приливи и безжичния телеграф - навсякъде той оставя незаличимите следи на универсалното си дарование.
Като философ Поанкаре е известен с трудовете си по общометодологичните проблеми на науката - клони към махизма.
Той е носител на редица международни научни награди и медали като наградите „Жан Рейно“, „Бояй“ и „Лобачевски“, участва в научни конгреси и конкурси, чете лекции в Берлин, Лондон и др. градове извън Франция. Полага и значителни усилия за популяризирането на науката във Франция по онова време, като пише редица научнопопулярни статии.
Ученик на Анри Поанкаре е видният наш математик Кирил Попов.