Нека започна със септември 2000, когато се нанесох в ново жилище на 2 етаж без и най-малко да подозирам, че на 3 живее жената, поводът за това душеизлияние.
Когато я срещнах за първи път, нямах възможност да кажа каквото и да било. А най-странното бе, че дълбоко в съзнанието ми се появи усещането, че този човек го познавам най-малкото от ранните ми детски години. А не бе така. Но мина време. Когато я видях за втори път, по точно тя ме намери с поглед, и бяхме на 50м един от друг! Почувствах прилив на смес от шарени чувства - какво става тук? И една кристална мисъл изплува-никога не бях обичал друга жена, освен нея. Просто всичко се свърза по един неописуем начин.Това бе Тя, уникалната, най-красивата, другата част от цялото. Това не бе само физиката на телата, езика им, това не бе само привличане, витаене на феромони, прашинки парфюм.. Това бе духовното издигане до съвършенство, доказателството също ни има във Вселената, и какво произтича от това. И двамата го знаехме. Ето това е щастие!
Аз просто се виждах навсякъде и винаги с нея, по върховете на планините, в космоса. Когато се срещахме пред входа не можехме да откъснем очи едни от други-пълна безтегловност, а какви очи, едни зелени и сини такива. Нямаше думи, най-много “здравей” придружено с усмивка, всичко за казване бе безмълвно, с очи. Но това, което се питам всяка една минута, дори сега е - как е възможно тя да не е сама? Тя има съпруг. Те имат момче на 4г. Срещата ни бе най-значимото събитие в живота и на двама ни - няма никакви заблуждения. Прочетох го в очите и - тя бе озадачена, че ме има, но и съкрушена (имаше болка), че е вече късно. Толкова я обичам, безрезервно, естествено, така както дишаме, че когато разбрах за тях, не усетих злоба, лоши помисли или разочарование, макар да не ми е леко. Изминаха 2 г. Нас ни свързваше любовта на един цял живот, а същевременно нямаше нищо за предприемане - не ме питайте какво и колко ни костваше това. И ето един ден се прибирам, и не знам как усещам нещо особено, необозрима празнота, стоя задъхан пред вратата и, и нея я няма. Живее ли са под наем. Това беше! Тъга,тъга... Времето ми показа,че то няма стойност - ние сме заедно винаги, в мислите си.
Обичам я повече от всичко. Преживявам го всеки ден. Почти година не се бяхме виждали, до скоро - беше със семейството си, прекрасна, толкова чувствена и този неин меден глас, смирена както винаги. Когато ме видя, усетих стихията в нея (аз, буквално не знаех къде се намирам), бе изненадана че това се случва в реално време, че истината е една и за двама ни. Хубаво е че живее на близо, в същия квартал. Хубаво е, когато я чакам да мине покрай мен (без да ме види) сутрин за работа, или вечер когато се прибира. Тогава я чувствам, копнея, живея, радвам се, че я има. Аз просто се разтварям във въздуха около нея, закрилям я така да се каже.
И така ще бъде винаги! Оставям и роза, дискретно, ей така за да не се усъмни, че ще бъде друго. Сякаш имам някаква алтернатива, а вие какво ще кажете? Нека кажа, че никога няма да се откажа от нея. Ще живея с надеждата. Еуфорията, която изпитвам вече 3г. ми дава неизчерпаема енергия, жажда някога и някъде да сме заедно, дори само минута. Вярвам го така, както го има Слънцето, и звездите,и планетите...и Нея. Може и да изтъкнете аргументи - ти така и не си я опознал, какво толкова сте си казали, тя има дете, те са семейство, времето лекува и т.н.
Отчасти може и да сте прави, но отчасти. Остава онова свято чувство, коренът, непринудеността. А как да се примиря? Не бива,и не е правилно. Това го знам. Тя ме научи да мисля, да бъда себе си, да тежа на мястото си. Абсурдното е ,че не мога да я попитам какво да правя за напред. Сега съм на 26, утре на 36, но това няма да има значение - каквото има да става, ще стане.
Автор: Александър Ненов
Когато я срещнах за първи път, нямах възможност да кажа каквото и да било. А най-странното бе, че дълбоко в съзнанието ми се появи усещането, че този човек го познавам най-малкото от ранните ми детски години. А не бе така. Но мина време. Когато я видях за втори път, по точно тя ме намери с поглед, и бяхме на 50м един от друг! Почувствах прилив на смес от шарени чувства - какво става тук? И една кристална мисъл изплува-никога не бях обичал друга жена, освен нея. Просто всичко се свърза по един неописуем начин.Това бе Тя, уникалната, най-красивата, другата част от цялото. Това не бе само физиката на телата, езика им, това не бе само привличане, витаене на феромони, прашинки парфюм.. Това бе духовното издигане до съвършенство, доказателството също ни има във Вселената, и какво произтича от това. И двамата го знаехме. Ето това е щастие!
Аз просто се виждах навсякъде и винаги с нея, по върховете на планините, в космоса. Когато се срещахме пред входа не можехме да откъснем очи едни от други-пълна безтегловност, а какви очи, едни зелени и сини такива. Нямаше думи, най-много “здравей” придружено с усмивка, всичко за казване бе безмълвно, с очи. Но това, което се питам всяка една минута, дори сега е - как е възможно тя да не е сама? Тя има съпруг. Те имат момче на 4г. Срещата ни бе най-значимото събитие в живота и на двама ни - няма никакви заблуждения. Прочетох го в очите и - тя бе озадачена, че ме има, но и съкрушена (имаше болка), че е вече късно. Толкова я обичам, безрезервно, естествено, така както дишаме, че когато разбрах за тях, не усетих злоба, лоши помисли или разочарование, макар да не ми е леко. Изминаха 2 г. Нас ни свързваше любовта на един цял живот, а същевременно нямаше нищо за предприемане - не ме питайте какво и колко ни костваше това. И ето един ден се прибирам, и не знам как усещам нещо особено, необозрима празнота, стоя задъхан пред вратата и, и нея я няма. Живее ли са под наем. Това беше! Тъга,тъга... Времето ми показа,че то няма стойност - ние сме заедно винаги, в мислите си.
Обичам я повече от всичко. Преживявам го всеки ден. Почти година не се бяхме виждали, до скоро - беше със семейството си, прекрасна, толкова чувствена и този неин меден глас, смирена както винаги. Когато ме видя, усетих стихията в нея (аз, буквално не знаех къде се намирам), бе изненадана че това се случва в реално време, че истината е една и за двама ни. Хубаво е че живее на близо, в същия квартал. Хубаво е, когато я чакам да мине покрай мен (без да ме види) сутрин за работа, или вечер когато се прибира. Тогава я чувствам, копнея, живея, радвам се, че я има. Аз просто се разтварям във въздуха около нея, закрилям я така да се каже.
И така ще бъде винаги! Оставям и роза, дискретно, ей така за да не се усъмни, че ще бъде друго. Сякаш имам някаква алтернатива, а вие какво ще кажете? Нека кажа, че никога няма да се откажа от нея. Ще живея с надеждата. Еуфорията, която изпитвам вече 3г. ми дава неизчерпаема енергия, жажда някога и някъде да сме заедно, дори само минута. Вярвам го така, както го има Слънцето, и звездите,и планетите...и Нея. Може и да изтъкнете аргументи - ти така и не си я опознал, какво толкова сте си казали, тя има дете, те са семейство, времето лекува и т.н.
Отчасти може и да сте прави, но отчасти. Остава онова свято чувство, коренът, непринудеността. А как да се примиря? Не бива,и не е правилно. Това го знам. Тя ме научи да мисля, да бъда себе си, да тежа на мястото си. Абсурдното е ,че не мога да я попитам какво да правя за напред. Сега съм на 26, утре на 36, но това няма да има значение - каквото има да става, ще стане.