Това е Европа (есе)

Историята започна с едно запознанство по интернет, скоро след това първа среща, първа целувка. Не знам кога се влюбих, но се влюбих истински, за пръв път през живота си. Дадох на едно момче сърцето си и тялото си, но в замяна не получавах толкова мно

Историята започна с едно запознанство по интернет, скоро след това първа среща, първа целувка. Не знам кога се влюбих, но се влюбих истински, за пръв път през живота си. Дадох на едно момче сърцето си и тялото си, но в замяна не получавах толкова много. В един момент почнах да чувствам, че само аз правя нещо за връзката ни - аз го търсех, аз предлагах какво да правим и къде да ходим и само чаках той да си избере дали и кога да се видим и какво да правим. Вечно беше зает с нещо, или уморен, или беше забравил, че ще се виждаме, а аз чаках следващата ни среща и не спирах да го търся. Когато той реши, че ще заминава далеч за лятото, се отчаях, изведнъж престанах да бъда веселото момиче, което съм, плачех и вечно бях тъжна. Сега, като погледна назад, обвинявам него за това - защо не се опита да разбере колко ме е страх да не го загубя, защо не ме прегърна, когато плачех, защо не ми каза "Те плачи... Обичам те!" ? Бях влязла в един омагьосан кръг и се въртях между очакването на следващата среща, отчаянието и сълзите. Нещо трябваше да ме измъкне от този кръг, да ми помогне да скъсам примката, преди да ме е задушила. Това нещо видях в друго момче - една авантюра, в която се спуснах, без да мисля, която обаче ме накара след това да се замисля - щом така лекомислено целувам друг, дали има смисъл да съм още с "моето" момче? Много ми костваше да се разделя с него, още сълзи и страдание, пак го търсех понякога, но и пак срещах същата незаинтересованост. От време на време решавах, че съм го забравила, но защо тогава всеки път, щом чуех "нашата" песен, очите ми се напълваха със сълзи?

След 3 месеца без да се виждаме, когато той беше далеч, дойде моментът пак да се срещнем. Тогава той цял ден ме държеше за ръка, въртеше се около мен, а вечерта поиска отново да сме заедно. Сърцето ми шептеше "Искам да съм с него", а разумът крещеше "НЕ!". Разумът обаче понякога замлъкваше и тогава аз вътрешно се разкъсвах, исках да се върна при него, да го целуна, да му кажа, че го обичам... Но хората не се променят, така ми беше казала една приятелка, той щеше да е пак същия, пак нямаше да ми обръща вниманието, което исках, нямаше да се виждаме често, аз щях отново да страдам и втория път щеше да ми е по-трюдно да се измъкна.
Сега съм с друг и съм щастлива. Той също е с друга. Надявам се да е щастлив... това ми се иска да кажа. Да, наистина голяма част от мен се радва на щастието му. Но има една малка частичка, която ми се иска да задуша, но не мога. Тази частичка иска да знае, че той не е щастлив без мен, иска аз да бъда единствената в живота му, иска и аз да съм така незабравима за него, колкото и той е за мен.

Казват, че първата любов е незабвравима. Може би е така, не знам. От края на 9-месечната ни връзка е изминала едва година и сякаш някъде в сърцето ми има местенце, запазено само за него - първата любов, първият мъж в живота ми. Но след две, три, след десети или петдесет години дали още ще го помня? Това само времето ще покаже. Автор: Александър Ненов