На 21 март 1684 година известният астроном Джовани Доменико Касини открива два от естествените спътници на планетата Сатурн - Диона и Тетида. Диона носи името на на дъщерята на Уран и Гея от древногръцката митология, но понякога бива наричана и Сатурн 4.
Касини нарича четирите спътника на Сатурн, които открива - Тетида, Диона, Рея и Япет, с колективното име Sidera Lodoicea или Звездите на Луи в чест на своя крал Луи XIV. Преди 1847 г. астрономите са наричали всички спътници Сатурн 1 до Сатурн 7, включвайки в поредицата и Титам, Мимас и Енцелад. През 1847 г. синът на Уилям Хершел - Джон, в своята публикация „Резултати от астрономически наблюдения направени на Нос Добра надежда” предлага използването на съвременните имена на спътниците, като им дава имената на титаните и братята и сестрите на бога Хронос.
Диона е съставена предимно от лед, но се предполага, че във вътрешността ѝ се намират значителни количества плътни материални като силикатни скали. Въпреки по-малките си размери, по строеж Диона наподобява Рея. Двата спътника имат сходно албедо и разнообразен терен, както и различни водещи и задни полукълба. Водещото полукълбо на Диона е покрито с множество кратери и е с еднородна яркост, докато задното полукълбо е покрито с мрежа от ледени хребети. Някои тях пресичат кратери, което издава, че са образувани сравнително скоро. За геологията на Диона са характерни: пропасти, хребети и кратери.
Преди да бъде изследван от близко разстояние , произходът на светлия материал на повърхността на спътника остава загадка. Единствената известна информация за материала е ниското му албедо и това, че е достатъчно тънък, за да позволи наблюдения на релефа под него.
Според една теория скоро след формирането на Диона, когато спътникът е бил все още геологически активен , са протичали процеси като кривулканизъм, довели до образуването на „жили“ по повърхността, съставени от кондензирал лед и скален материал. Впоследствие геологичните процеси са затихнали, но водещото полукълбо все още е било подложено на активно бомбандиране от метеорити, довели до елиминиране на жилите в това полукълбо и запазването им само в задното.
Според нови данни обаче, жилите не са депозити на материали с вулканичен произход, а тектонични разломи и пукнатини. Все още обаче не е известно защо те се наблюдават само в задното полукълбо.
На ледената повърхност на Диона се намират области, покрити с множество кратери, няколко от които са с диаметър, по-голям от 100 km, равнини с кратери, по-малки от 30 km, и ледени жили. Голяма част от областите гъсто покрити с кратери се наблюдават на повърхността на задното полукълбо и по-малко на водещото полукълбо. Учените считат, че в миналото на Диона, преди няколко милиарда години, някой от по-големите тела, сблъскали се със спътника, биха могли да го завъртят на 180° спрямо посоката на орбиталното му движение, разменяйки положенията на водещото и задното полукълбо.
Подобно на Калисто, на Диона липсват високи релефни черти характерни за Луната и Меркурий. Счита се, че причината за това е сравнително ниската якост на ледената кора позволяваща „свличания“ на материал.
Вторият стътник на Сатурн, който е открит на 21 март 1684 г,. от Касини е Тетида. Понякога тя е наричана Сатурн 3.
Тетида е изградена предимно от лед и е сходна по строеж с Диона и Ря. Плътността на спътника е 1,21 g/cm3, сочеща, че той е изграден почти изцяло от лед. Повърхността му е осеяна с множество кратери, наблюдават се пукнатини и разломи в леда.
На Тетида се наблюдават два основни вида терен: райони, гъсто осеяни с кратери, и тъмни пояси с по-малко кратери, простиращи се по дължината на спътника. За последния вид терен се счита, че в миналото на Тетида е бил геологически активен.
На задното полукълбо на Тетида се намира кратера Одисей, чийто диаметър от 400 km съставлява почти 2/5 от диаметъра на спътника. Въпреки че очертанията на кратера са видни, релефът му е почти гладък поради слягването на ледената кора на Тетида в период на милиони години.
Друга забележителност на Тетида е „Пропастта Итака“, широка 100 km и дълбока от 3 до 5 km и простираща се на дължина 2000 km или приблизително 3/4 от обиколката на спътника. Предложени са две теории за произхода на пропастта Итака. Според първата тя е образувана вследствие на разширението на спътника, след като течната в миналото вода във вътрешността му е замръзнала . Това разширение е причинило разломи по повърхността на Тетида, което също е заличило много от по-старите кратери.
Според другата теория пък, пропастта се е образувала след сблъсъка с астероида образувал кратера Одисей под действието на сеизмичните вълни, породени от удара.
Температурата на повърхността на Тетида е -187°C.
Автор: Тони
Касини нарича четирите спътника на Сатурн, които открива - Тетида, Диона, Рея и Япет, с колективното име Sidera Lodoicea или Звездите на Луи в чест на своя крал Луи XIV. Преди 1847 г. астрономите са наричали всички спътници Сатурн 1 до Сатурн 7, включвайки в поредицата и Титам, Мимас и Енцелад. През 1847 г. синът на Уилям Хершел - Джон, в своята публикация „Резултати от астрономически наблюдения направени на Нос Добра надежда” предлага използването на съвременните имена на спътниците, като им дава имената на титаните и братята и сестрите на бога Хронос.
Диона е съставена предимно от лед, но се предполага, че във вътрешността ѝ се намират значителни количества плътни материални като силикатни скали. Въпреки по-малките си размери, по строеж Диона наподобява Рея. Двата спътника имат сходно албедо и разнообразен терен, както и различни водещи и задни полукълба. Водещото полукълбо на Диона е покрито с множество кратери и е с еднородна яркост, докато задното полукълбо е покрито с мрежа от ледени хребети. Някои тях пресичат кратери, което издава, че са образувани сравнително скоро. За геологията на Диона са характерни: пропасти, хребети и кратери.
Преди да бъде изследван от близко разстояние , произходът на светлия материал на повърхността на спътника остава загадка. Единствената известна информация за материала е ниското му албедо и това, че е достатъчно тънък, за да позволи наблюдения на релефа под него.
Според една теория скоро след формирането на Диона, когато спътникът е бил все още геологически активен , са протичали процеси като кривулканизъм, довели до образуването на „жили“ по повърхността, съставени от кондензирал лед и скален материал. Впоследствие геологичните процеси са затихнали, но водещото полукълбо все още е било подложено на активно бомбандиране от метеорити, довели до елиминиране на жилите в това полукълбо и запазването им само в задното.
Според нови данни обаче, жилите не са депозити на материали с вулканичен произход, а тектонични разломи и пукнатини. Все още обаче не е известно защо те се наблюдават само в задното полукълбо.
На ледената повърхност на Диона се намират области, покрити с множество кратери, няколко от които са с диаметър, по-голям от 100 km, равнини с кратери, по-малки от 30 km, и ледени жили. Голяма част от областите гъсто покрити с кратери се наблюдават на повърхността на задното полукълбо и по-малко на водещото полукълбо. Учените считат, че в миналото на Диона, преди няколко милиарда години, някой от по-големите тела, сблъскали се със спътника, биха могли да го завъртят на 180° спрямо посоката на орбиталното му движение, разменяйки положенията на водещото и задното полукълбо.
Подобно на Калисто, на Диона липсват високи релефни черти характерни за Луната и Меркурий. Счита се, че причината за това е сравнително ниската якост на ледената кора позволяваща „свличания“ на материал.
Вторият стътник на Сатурн, който е открит на 21 март 1684 г,. от Касини е Тетида. Понякога тя е наричана Сатурн 3.
Тетида е изградена предимно от лед и е сходна по строеж с Диона и Ря. Плътността на спътника е 1,21 g/cm3, сочеща, че той е изграден почти изцяло от лед. Повърхността му е осеяна с множество кратери, наблюдават се пукнатини и разломи в леда.
На Тетида се наблюдават два основни вида терен: райони, гъсто осеяни с кратери, и тъмни пояси с по-малко кратери, простиращи се по дължината на спътника. За последния вид терен се счита, че в миналото на Тетида е бил геологически активен.
На задното полукълбо на Тетида се намира кратера Одисей, чийто диаметър от 400 km съставлява почти 2/5 от диаметъра на спътника. Въпреки че очертанията на кратера са видни, релефът му е почти гладък поради слягването на ледената кора на Тетида в период на милиони години.
Друга забележителност на Тетида е „Пропастта Итака“, широка 100 km и дълбока от 3 до 5 km и простираща се на дължина 2000 km или приблизително 3/4 от обиколката на спътника. Предложени са две теории за произхода на пропастта Итака. Според първата тя е образувана вследствие на разширението на спътника, след като течната в миналото вода във вътрешността му е замръзнала . Това разширение е причинило разломи по повърхността на Тетида, което също е заличило много от по-старите кратери.
Според другата теория пък, пропастта се е образувала след сблъсъка с астероида образувал кратера Одисей под действието на сеизмичните вълни, породени от удара.
Температурата на повърхността на Тетида е -187°C.