Немският философ Имануел Кант е последният влиятелен философ на модерна Европа от класическата редица в теория на знанието по време на Просвещението, която започва с Джон Лок, Джордж Бъркли и Дейвид Хюм.Той е един от най-влиятелните мислители в историята на западната философия.
Имануел Кант е роден на 22 април 1724 г. в Кьонигсберг, столицата на Прусия. Кръстен при раждането си Емануел, той променя името си на Имануел,след като научава староеврейски.
Кант израства в скромна и особено набожна среда. Училището, което посещава, също държи на строгата дисциплина, като обучението набляга на латинския и религиозното възпитание за сметка на математиката и природните науки.
През 1740 година, шестнадесетгодишен, Имануел Кант постъпва в Кьонигсбергския университет, където ще премине и цялата му академична кариера. Там изучава философия, запознава се и с новата математическа физика на Исак Нютон. Кнутцен успява да отклони Кант от теорията на Лайбниц за предварително установената хармония, която нарича „възглавница за мързеливия ум“, както и от идеализма, отхвърлян от повечето философи на 18 век. В по-късните си работи Кант критикува традиционния идеализъм, според който реалността е изцяло въобразена, и създава своя собствена теория, наричана трансцендентален идеализъм.
През 1746 година Кант-баща получава удар и малко по-късно умира, което го принуждава младия Имануел Кант да прекъсне обучението си в университета и да започне работа като учител. Въпреки това, той продължава да посещава университета и от 1770 година е вече щатен професор.
Кант е първият голям философ, който получава университетско образование. Неговите лекции, както и публикациите му през този период са много разнообразни: математика, логика, география, теология, педагогика, право, антропология, метафизика. През 1781 година се появява първото издание на "Критика на чистия разум". Това произведение, плод на единадесетгодишен труд, не среща очаквания успех. Едно друго издание ще види бял свят през 1787 година.
Основната философска доктрина на Кант е трансценденталния идеализъм. Неговите най-известни съчинения са ‘Критика на чистия разум’ и ‘Критика на способността за съждение’. Една от централните теми в работите на Кант е темата за човешката свобода — свободата да мислиш свободно, в синхрон със себе си, и свободата на изразяване на мисълта, свободата на човека от готовите предписания. Той оказва голямо влияние върху философията на романтизма и на идеализма през 19-ти век и работите му са отправна точка за Хегел.
Кант се приема за родоначалник на немската класическа философия. Във „Всеобща естествена история и теория на небето“ той излага хипотеза за произхода на Слънчевата система, с която нанася удар на метафизичния възглед за света.
От 1770 г. с т. нар. философия на критиката, Кант се обявява срещу догматизма на умозрителната метафизика. Според него обективно съществуват „неща в себе си“, които действат върху сетивата и пораждат хаос на усещанията, поставяни в ред от априорни форми на сетивността /пространството и времето/ и от 12 категории на разсъдъка. Поставя началото на диалектическия метод. В няколко труда и съчинения Кант развива и учението логика, като разграничава обикновена или обща (формална) и трансцендентална логика. Етическата система на Кант в труда му „Критика на практическия разум“ е основана върху понятието дълг. Теориите на Кант довеждат до възникването на две основни школи (течения) във философията - кантианство и неокантианство.
Автор: Тони
Имануел Кант е роден на 22 април 1724 г. в Кьонигсберг, столицата на Прусия. Кръстен при раждането си Емануел, той променя името си на Имануел,след като научава староеврейски.
Кант израства в скромна и особено набожна среда. Училището, което посещава, също държи на строгата дисциплина, като обучението набляга на латинския и религиозното възпитание за сметка на математиката и природните науки.
През 1740 година, шестнадесетгодишен, Имануел Кант постъпва в Кьонигсбергския университет, където ще премине и цялата му академична кариера. Там изучава философия, запознава се и с новата математическа физика на Исак Нютон. Кнутцен успява да отклони Кант от теорията на Лайбниц за предварително установената хармония, която нарича „възглавница за мързеливия ум“, както и от идеализма, отхвърлян от повечето философи на 18 век. В по-късните си работи Кант критикува традиционния идеализъм, според който реалността е изцяло въобразена, и създава своя собствена теория, наричана трансцендентален идеализъм.
През 1746 година Кант-баща получава удар и малко по-късно умира, което го принуждава младия Имануел Кант да прекъсне обучението си в университета и да започне работа като учител. Въпреки това, той продължава да посещава университета и от 1770 година е вече щатен професор.
Кант е първият голям философ, който получава университетско образование. Неговите лекции, както и публикациите му през този период са много разнообразни: математика, логика, география, теология, педагогика, право, антропология, метафизика. През 1781 година се появява първото издание на "Критика на чистия разум". Това произведение, плод на единадесетгодишен труд, не среща очаквания успех. Едно друго издание ще види бял свят през 1787 година.
Основната философска доктрина на Кант е трансценденталния идеализъм. Неговите най-известни съчинения са ‘Критика на чистия разум’ и ‘Критика на способността за съждение’. Една от централните теми в работите на Кант е темата за човешката свобода — свободата да мислиш свободно, в синхрон със себе си, и свободата на изразяване на мисълта, свободата на човека от готовите предписания. Той оказва голямо влияние върху философията на романтизма и на идеализма през 19-ти век и работите му са отправна точка за Хегел.
Кант се приема за родоначалник на немската класическа философия. Във „Всеобща естествена история и теория на небето“ той излага хипотеза за произхода на Слънчевата система, с която нанася удар на метафизичния възглед за света.
От 1770 г. с т. нар. философия на критиката, Кант се обявява срещу догматизма на умозрителната метафизика. Според него обективно съществуват „неща в себе си“, които действат върху сетивата и пораждат хаос на усещанията, поставяни в ред от априорни форми на сетивността /пространството и времето/ и от 12 категории на разсъдъка. Поставя началото на диалектическия метод. В няколко труда и съчинения Кант развива и учението логика, като разграничава обикновена или обща (формална) и трансцендентална логика. Етическата система на Кант в труда му „Критика на практическия разум“ е основана върху понятието дълг. Теориите на Кант довеждат до възникването на две основни школи (течения) във философията - кантианство и неокантианство.