Българският възрожденски учител и писател Христаки Павлович е роден в Дупница през 1804 година в заможно семейство. Материалното състояние на семейството било доста добро, но те имали една мъка - умирали децата им. Затова, когато майката на Христаки била бременна с него, баща му се зарекъл , ако се роди син, да го даде да служи на Свети Иван Рилски.
За щастие детето се родило живо и здраво. Нарекли го Христо. Раждането на Христо съвпада с един от тежките периоди на Дупница. Затова бащата, решава да изпрати сина си в Рилската Света Обител. Той го предава на отец Йосиф Скевофилакс, който по нататък се грижи за неговото възпитание и обучение. Последният забелязал в момчето дарба и наклонност към наука и образование. Оттогава отец Йосиф, добродушен и благ старец, станал духовен баща на Христаки.
Христо получил първоначалното си образование в Дупница, в килийното училище на манастирския метох, където Йосиф бил учител. След това отецът го завел в Рилския манастир, където изучил славянски език и граматика. Тук се запознал и с гръцкия език. В манастира той става рософор под името Хрисант, а по късно белец, под името Христаки. Така се изпълнява желанието на бащата – да посвети детето си на Свети Иван Рилски и да му даде солидно образование.
Младият Христаки, обаче, не се задоволил с това образование, което получил от отец Йосиф. Той жадувал за по–високо, което можел да получи само в гръцките училища в Мелник и Сер. Манастирските братя с готовност подпомагали всеки, който имал желание да продължи да се развива. Те не изоставили и този свой брат.
Около 1825 година управлението на Рилския манастир изпраща Христаки на учение в град Мелник, при прочутия тогава гръцки учител Адамос Метсиовитис – даскал Адам. След тригодишно учение в там , Христаки е изпратен в Сер, за да продължи образованието си при по–учения и по–прочут даскал Аргириадис. Там останал 2 години, между 1828 - 1830 година. Така младежът имал възможността да получи по–солидно образование. Основно изучил славянски и елински езици. Подготвен за бъдещата си дейност, той се завръща в Рилския манастир. Солидното му образование го поставя в челните редици на нашето просветно дело.
Не след дълго в манастира дошли на поклонение свищовски първенци, които като се запознали с младия Христаки, оценили неговите качества и пожелали да стане учител в Свищов. Така през 1831 г. с благословията на духовният си баща, отец Йосиф, Христаки заминава за Свищов. Той е радушно посрещнат и сърдечно приет от свищовските граждани, които го обикват заради високата му начетеност, благия му характер и хубавото му пеене в църквата.
Веднага с идването пристигането си в Свищов, Христаки основава първото българско, наречено славяно–елинско училище в долната махала на града, през 1831 година.
По–късно, в другата махала на града, той отваря и славяно–българско училище. Христаки Павлович пръв в града слага началото на девическо училище в Свищов, през 1841 година. В главното училище той преподава българска граматика, катехизис, аритметика, българска история, риторика, логика, богословие, география, славянски и гръцки език. Започва да развива и своята дейност като съставител и издател на учебници за своето училище.
На 03.12.1833 се венчава за дъщерята на свищовския първенец Илия Цанков – Севастия (Севаста). Тя също е грамотна и доста образована за времето си жена.
В Свищов Христаки работи заедно с Емануил Васкидович. Това дава възможност в училищата да се образоват много от бъдещите строители и държавници на нова България. При него са учили Петко Славейков, Драган Цанков, Григор Начевич и много други.
Христаки не спирал своята дейност, той поддържал тесни отношения с другите образовани негови съвременници – Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Васил Априлов, Стоян Чалъков. Всички те високо са ценели неговата дейност.
През 1848 година в България върлува епидемия от холера. От тази ужасна болест се заразил и Христаки Павлович. Младият и силен организъм се борил 16 дни. На 21 юли 1848 година, обаче, Павлович умира на 44 години, сразен от болестта. Оставя 8 деца и млада вдовица. На следващата година, безутешна в скръбта си и тя се споминала.
Три от децата на Христаки Павлович - Илия, Хрисант и Павел умират още в детска възраст.
Христаки Павлович е един от големите дейци за културното издигане на българския народ от първата половина на 19 век. Работил през епохата на току що почналия културен възход и свършил живота си толкова рано, той оставя в народната съкровищница много повече, отколкото е могло да се очаква. Той е учителствал и писал книги за учениците си, сам приготвял учебниците си.
През 1833 година Павлович е печатал аритметика за българските училища и то в няколко части. Това е много преди да се появят учебниците на Неофит Рилски. През целия му живот горещия патриотизъм е бил негов спътник. Това особено ясно проличава в предговорите на неговите учебници. Най–важното негово съчинение е известната първа печатна славяно– българска История по Паисий, наречена Царственик или история болгарская.
За кратко време тази книга е била разпространена между хората и в училищата. Всеки, който можел да чете, се снабдявал с книгата и я е учил наизуст, за да я разкаже на тези, които не могат да четат. Това е първата печатна българска история. Не по–малко значение имат и другите издадени от него съчинения. Повечето са учебници, толкова необходими за българското училище, което едва прохождало. За доста кратко време Христаки Павлович оставя много учебници и прочитни книги. По–известни негови съчинения са:
1/ Аритметика или научна числителница,
2/ Разговорник греко–болгарский за ония, които желаят греческий язик да се научат, при когото и една кратка болгарска история приложи се. Собран и сочинен от Христаки П. Дупничанина, учителя в Славено-Елинското в Свищов училище, който сега перво на свет издава го,
3/ Общополезен писмовник,
4/ Месецослов ,
5/ Първа българска граматика,
6/ Канон молебен и прочее,
7/ Царственик или история болгарская,
8/ Изгубено дете,
9/ Граматика славяно–българска,
10/ География или землеописание в ръкопис.
Да се пишат и издават толкова книги в тези тежки години,на гонения от страна на гръцките фанариоти, е било равносилно на подвиг. Произведенията на Христаки Павлович имат значение не само със своето съдържание, а и с въздействието върху българската обществена мисъл. Неговата цел е била Историята на Паисий да бъде предложена в една по-лесносмилаема и подредена форма на българското общество.
Христаки Павлович осъзнавал ясно предначертаната задача, която следвал смело и неотклонно. Тук той е истински последовател на Паисиевото дело за национално самозапазване и духовно издигане. Не по–малко значение има неговата дейност и съчиненията му за нравствено издигане на народа ни. При всички неблагоприятни за делото му условия, Христаки Павлович успява да изгради светъл паметник със своите съчинения.
Ламартин казва: „Прахът на мъртвите е създал Отечеството”, но затова пък потомството е длъжно за назидание на младите, да отдава почит на заслужилите народни дейци. „Ако е сладко да умреш за Отечеството, дваж по–сладко е да живееш за него, да посветиш своето време, своите сили и най–добрия дял от сърцето си”.
Това нещо Христаки Павлович го съзнава много добре, затова влага своите сили и дарования в служба на своето Отечество. За много късо време, само 17 години между 1831 и 1848 година, той начерта нови пътища, по които българите трябва да вървят, за да бъдат това, което са днес.
Автор: Тони
За щастие детето се родило живо и здраво. Нарекли го Христо. Раждането на Христо съвпада с един от тежките периоди на Дупница. Затова бащата, решава да изпрати сина си в Рилската Света Обител. Той го предава на отец Йосиф Скевофилакс, който по нататък се грижи за неговото възпитание и обучение. Последният забелязал в момчето дарба и наклонност към наука и образование. Оттогава отец Йосиф, добродушен и благ старец, станал духовен баща на Христаки.
Христо получил първоначалното си образование в Дупница, в килийното училище на манастирския метох, където Йосиф бил учител. След това отецът го завел в Рилския манастир, където изучил славянски език и граматика. Тук се запознал и с гръцкия език. В манастира той става рософор под името Хрисант, а по късно белец, под името Христаки. Така се изпълнява желанието на бащата – да посвети детето си на Свети Иван Рилски и да му даде солидно образование.
Младият Христаки, обаче, не се задоволил с това образование, което получил от отец Йосиф. Той жадувал за по–високо, което можел да получи само в гръцките училища в Мелник и Сер. Манастирските братя с готовност подпомагали всеки, който имал желание да продължи да се развива. Те не изоставили и този свой брат.
Около 1825 година управлението на Рилския манастир изпраща Христаки на учение в град Мелник, при прочутия тогава гръцки учител Адамос Метсиовитис – даскал Адам. След тригодишно учение в там , Христаки е изпратен в Сер, за да продължи образованието си при по–учения и по–прочут даскал Аргириадис. Там останал 2 години, между 1828 - 1830 година. Така младежът имал възможността да получи по–солидно образование. Основно изучил славянски и елински езици. Подготвен за бъдещата си дейност, той се завръща в Рилския манастир. Солидното му образование го поставя в челните редици на нашето просветно дело.
Не след дълго в манастира дошли на поклонение свищовски първенци, които като се запознали с младия Христаки, оценили неговите качества и пожелали да стане учител в Свищов. Така през 1831 г. с благословията на духовният си баща, отец Йосиф, Христаки заминава за Свищов. Той е радушно посрещнат и сърдечно приет от свищовските граждани, които го обикват заради високата му начетеност, благия му характер и хубавото му пеене в църквата.
Веднага с идването пристигането си в Свищов, Христаки основава първото българско, наречено славяно–елинско училище в долната махала на града, през 1831 година.
По–късно, в другата махала на града, той отваря и славяно–българско училище. Христаки Павлович пръв в града слага началото на девическо училище в Свищов, през 1841 година. В главното училище той преподава българска граматика, катехизис, аритметика, българска история, риторика, логика, богословие, география, славянски и гръцки език. Започва да развива и своята дейност като съставител и издател на учебници за своето училище.
На 03.12.1833 се венчава за дъщерята на свищовския първенец Илия Цанков – Севастия (Севаста). Тя също е грамотна и доста образована за времето си жена.
В Свищов Христаки работи заедно с Емануил Васкидович. Това дава възможност в училищата да се образоват много от бъдещите строители и държавници на нова България. При него са учили Петко Славейков, Драган Цанков, Григор Начевич и много други.
Христаки не спирал своята дейност, той поддържал тесни отношения с другите образовани негови съвременници – Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Васил Априлов, Стоян Чалъков. Всички те високо са ценели неговата дейност.
През 1848 година в България върлува епидемия от холера. От тази ужасна болест се заразил и Христаки Павлович. Младият и силен организъм се борил 16 дни. На 21 юли 1848 година, обаче, Павлович умира на 44 години, сразен от болестта. Оставя 8 деца и млада вдовица. На следващата година, безутешна в скръбта си и тя се споминала.
Три от децата на Христаки Павлович - Илия, Хрисант и Павел умират още в детска възраст.
Христаки Павлович е един от големите дейци за културното издигане на българския народ от първата половина на 19 век. Работил през епохата на току що почналия културен възход и свършил живота си толкова рано, той оставя в народната съкровищница много повече, отколкото е могло да се очаква. Той е учителствал и писал книги за учениците си, сам приготвял учебниците си.
През 1833 година Павлович е печатал аритметика за българските училища и то в няколко части. Това е много преди да се появят учебниците на Неофит Рилски. През целия му живот горещия патриотизъм е бил негов спътник. Това особено ясно проличава в предговорите на неговите учебници. Най–важното негово съчинение е известната първа печатна славяно– българска История по Паисий, наречена Царственик или история болгарская.
За кратко време тази книга е била разпространена между хората и в училищата. Всеки, който можел да чете, се снабдявал с книгата и я е учил наизуст, за да я разкаже на тези, които не могат да четат. Това е първата печатна българска история. Не по–малко значение имат и другите издадени от него съчинения. Повечето са учебници, толкова необходими за българското училище, което едва прохождало. За доста кратко време Христаки Павлович оставя много учебници и прочитни книги. По–известни негови съчинения са:
1/ Аритметика или научна числителница,
2/ Разговорник греко–болгарский за ония, които желаят греческий язик да се научат, при когото и една кратка болгарска история приложи се. Собран и сочинен от Христаки П. Дупничанина, учителя в Славено-Елинското в Свищов училище, който сега перво на свет издава го,
3/ Общополезен писмовник,
4/ Месецослов ,
5/ Първа българска граматика,
6/ Канон молебен и прочее,
7/ Царственик или история болгарская,
8/ Изгубено дете,
9/ Граматика славяно–българска,
10/ География или землеописание в ръкопис.
Да се пишат и издават толкова книги в тези тежки години,на гонения от страна на гръцките фанариоти, е било равносилно на подвиг. Произведенията на Христаки Павлович имат значение не само със своето съдържание, а и с въздействието върху българската обществена мисъл. Неговата цел е била Историята на Паисий да бъде предложена в една по-лесносмилаема и подредена форма на българското общество.
Христаки Павлович осъзнавал ясно предначертаната задача, която следвал смело и неотклонно. Тук той е истински последовател на Паисиевото дело за национално самозапазване и духовно издигане. Не по–малко значение има неговата дейност и съчиненията му за нравствено издигане на народа ни. При всички неблагоприятни за делото му условия, Христаки Павлович успява да изгради светъл паметник със своите съчинения.
Ламартин казва: „Прахът на мъртвите е създал Отечеството”, но затова пък потомството е длъжно за назидание на младите, да отдава почит на заслужилите народни дейци. „Ако е сладко да умреш за Отечеството, дваж по–сладко е да живееш за него, да посветиш своето време, своите сили и най–добрия дял от сърцето си”.
Това нещо Христаки Павлович го съзнава много добре, затова влага своите сили и дарования в служба на своето Отечество. За много късо време, само 17 години между 1831 и 1848 година, той начерта нови пътища, по които българите трябва да вървят, за да бъдат това, което са днес.