Големият български писател Алеко Константинов-Щастливеца, е роден на 1 януари 1863 година в семейството на видния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов. Учи при частните учители, в Свищовското училище и в Априловската гимназия в Габрово.
По време на Руско-турската война Алеко е писар в канцеларията на свищовския губернатор Марко Балабанов. Завършва средно образование в град Николаев, Русия и право в Новоросийския университет в Одеса.
След завръщането си в България Алеко Константинов е съдия и прокурор в Софийския окръжен съд, помощник-прокурор и съдия в Софийския апелативен съд. Два пъти е уволняван по политически причини. Юрисконсулт е на Софийското градско управление . До края на живота си е адвокат на свободна практика в София.
Алеко Константинов подготвя и защитава успешно хабилитационен труд на тема „Правото за помилване по повод на новия наказателен закон“ с цел да стане преподавател по углавно и гражданско право в Юридическия факултет на Софийския университет. Посещава Всемирното изложение в Париж 1889 година, Земското индустриално изложение в Прага през 1891 година и Колумбовото изложение в Чикаго през 1893 година.
Алеко Константинов развива активна обществена дейност. Той е училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет , на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По инициатива на Алеко Константинов се създава първото туристическо дружество в България (начало на организиран туризъм — изкачването на Черни връх на 27 август 1895 година).
Още като студент Алеко Константинов проявява пристрастия към Петко Каравелов, който е идеолог на парламентаризма и демокрацията . Сътрудничи на основаното от него сп. „Библиотека "Свети Климент"“. Той е член на Демократическата партия , водена от Петко Каравелов, участва в изготвянето на програмата й , сътрудничи с фейлетони, пътеписи, дописки, статии в нейния орган в. "Знаме" от създаването му.
Алеко Константинов е убит при неуспешен атентат срещу съпартиеца му Михаил Такев на 11 май 1897 година . Атентатът е осъществен от засада на път край село Радилово, Пазарджишко. Според Такев, атентатът е мотивиран от дребни политически дрязги на междуличностна основа между хора от Пазарджик и село Радилово.
Първите отпечатани творби на Алеко Константинов са стихотворенията „Огледало“ и „Защо? “ , изпратени от гр. Николаев и публикувани във вестниците „Целокупна България“ и „Свободна България“. В тях той не крие отношението си към политическата обстановка в България и проявява чувствителност към социалните пороци. Реакция на конкретни политически събития е и писаната в Одеса поема „Песен за Слобод-Маджара и Пламен-Теня“.
Първата зряла творба на Константинов е „До Чикаго и назад“. В нея са предадени непосредствените впечатления на автора от пътуването му до Америка. Тя носи белезите на неговата ярка творческа индивидуалност — темперамент, артистичност, чувство за хумор.
Пътеписът отразява онзи момент от българското духовно развитие, когато българинът започва да опознава света, за да намери в него своето място и мястото на родината. „До Чикаго и назад“ е принос в развитието на българския пътепис. Чрез тази творба пътеписният жанр излиза от сферата на географско-етнографското описателно четиво и се превръща в пълноценно художествено явление.
Повод за написването на пътеписа "До Чикаго и назад" са приятелите на Алеко Константинов, които го подтикват да оформи своите впечатления на "леки", "хвърчащи бележки" т.е. едно увлекателно за онова време четиво,провокиращо към размисли. Пътеписът е създаден през 1893 година след пътуването на Алеко в Новия Свят. Като самостоятелно издание излиза през 1894 година. "До Чикаго и назад" е първият пътепис, който пресъздава пътуване извън границите на България, и в който се заявява отношението на автора към българската и чуждата действителност. Това е произведение, което за първи път донася на автора литературна известност.
Алеко Константинов прославя с лиричен патос красотата и величието на българската природа в пътеписите „Невероятно наистина, но факт... “, „Какво? Швейцария ли? “, „В Българска Швейцария“ и др. Пътеписите му носят белези и на фейлетона, и на репортажа; с остър критицизъм са засегнати битови неуредици, обществени проблеми. Звучат като повик за национално сплотяване и възпитаване на националното достойнство.
С книгата „Бай Ганьо“ Алеко Константинов се изправя пред сложните икономически и социалнопсихологически въпроси на своето време — пътя на България и целта на нейното развитие, мястото й сред другите страни, съдбата на националните добродетели, морал, бит, нрави. Под формата на забавни приключения на дребен праматар (амбулантен търговец) на Розово масло , втурнал се да забогатява чрез търговия и политика , Константинов засяга болезнени проблеми на националния живот, бит, психология, манталитет, култура и се смее над тях с пречистващ смях. Емоционалният градус се движи от добродушно-снизходителния, опрощаващ и разбиращ смях през тъжната горчивоиронична усмивка до гръмкия присмех и острото сатирично изобличение.
Творбата е своеобразно преодоляване, мъчително по същество, но изпълнено с лекота, хумор и артистичност, на национални комплекси и социални пороци. Тя е особено популярна поради близостта на героя до масовата социална психология на грубия практицизъм, ниските духовни хоризонти.
Бай Ганьо е колоритен и изключително витален образ. Обикаляйки Европа , в контакт с други нрави, отношения, култура, той изпада в комични ситуации. Въпреки скъперничеството, арогантността, липсата на морални принципи, ниската култура, физическата нечистоплътност този образ не отбльсква, а разсмива, уравновесен от Алековата благородна артистична личност.
Във втората част на книгата, когато героят се връща в България и започва да „прави“ политика, смехът утихва, удавен в погнуса, гняв, разочарование от тревожните и страшни тенденции в обществения живот, чийто изразител става Бай Ганьо. Неговият образ е най-дискутираният в българската литературна критика. Оценките на същността му — национална или социална — са противоречиви, понякога полюсни. Социално-исторически детерминиран, героят носи и специфични български черти, и белези на устойчивия, жизнен във всички времена човешки тип — изразител на грубия практицизъм, ниските нива на съзнанието, примитивната психика, бездуховността.
Като ученик в град Николаев Алеко пише фейлетони - белег за ранна хумористична реакция на действителността. До края на живота си той създава над 40 фейлетона, повечето от които са отзвук на конкретни събития.
Основни теми във фейлетоните му са потъпкването на изборните права на българския народ, поведението на министри, депутати, на монарха, наболели обществени проблеми. Морално извисената личност на твореца уравновесява гнева и смеха, ненавистта и болката, предпазва го от заслепение, от нарушаване на художествена и етична мяра. Смехът е овладян и артистичен, смях, който изобличава, но и забавлява.
Константинов разгръща фейлетона най-често в ироничен план и чрез асоциации, въпроси, обръщения, намеци, коментар въвежда читателя в ироничната „игра“, създава атмосфера на доверие, на свободно бъбрене и събеседване. Хумористичната атмосфера прониква в целия фейлетон. Трансформира се нерядко в остър сарказъм , в чиято основа е гражданската болка и нравствената тревога. Нови за традициите на жанра са фейлетоните „Страст“ и „Честита Нова година“, където обект на ирония е авторът, дистанцирал се от себе си, доказал своята духовна независимост, утвърдил се като личност.
Алеко Константинов превежда произведения от Пушкин, Лермонтов, Некрасов, Молиер и др. Произведения на Константинов пък са преведени на около 30 езика.
Нос Алеко на Антарктическия остров Ливингстън, връх Алеко в планината Рила , както и местността и туристическия център Алеко на Витоша са наречени на името на големия писател.