Джеймс Баучер е британски журналист. Той е роден в Ирландия на 18 декември 1850 година. Учи в Дъблин, а после в Кингс Колидж в Кеймбридж. Баучер е дългогодишен кореспондент на вестник "Таймс" на Балканите. Дълго време е живял в София.
От журналистическа гледна точка Баучер имa късмет - първото му пътуване в Румъния през 1887 г. съвпадна с едно от най-големите селски въстания. Статиите му правят впечатление в Лондон. По това време не е възможно да се озовеш на Балканите и да не се натъкнеш на някакъв конфликт.
Следващите петнайсетина години Баучер обикаля района , запознава се с крале, с министри, но и с пощальони, с генерали, с обикновени войници, със заможни земевладелци, но и с бедни селяни. Постепенно става позната фигура както на светските събирания, така и в скромни планински хижи.
В статиите си съчетава широката осведоменост с тънък анализ. Управляващите от младите балкански държави, които не се отличават с високо самочувствие, охотно търсят подкрепата на влиятелния вестник.
Журналистът критикува Букурещкия и Ньойския договор, които той смята за несправедливи спрямо България.
Той защитава тази теза не от ексцентричност, а защото смята, че е справедлива. Всъщност кариерата му в София започна с конфликт. В кореспонденциите си до Лондон той осъжда сурово княз Фердинанд и правителството на Константин Стоилов за ролята им в убийството на Стефан Стамболов. За Баучер смисъл има само собственото му убеждение за това, кое е вярно и кое - не. Затова по време на кампания, насочена срещу него в Гърция, невъзмутимо носи в Атина скъпоценната игла за вратовръзка, подарена му от княз Фердинанд. В София пък се разхождаше с орден, връчен му от гръцкия крал.
По време на балканските войни, Баучер се превръща в неофициална връзка между България и Гърция и се опитва да улесни подписването на договор между двете държави.
В началото на Първата световна война наново прави опит да използва контактите си, за да наложи в съзнанието на държавниците от Антантата мисълта, че отстъпки на България се налагат не само поради стратегическа необходимост, но и поради изискванията на справедливостта. Привързаността на журналиста към българската кауза щяла за малко да му струва работата в "Таймс".
Баучер написва десетки статии за съдбата на бежанците, апелира към световната съвест да спрат насилията в полуострова.
Едно от любимите му места за почивка е Рилският манастир. Баучер посочва на слугата си къде би искал да бъде погребан - пред входа на обителта, там, където е прекарвал часове наред в съзерцание и размисли. Обвиняван от гърци и сърби, че е подкупен от българите, той до края на живота си не успява да купи собствен дом в България, а живее в стая в хотел "България". Тук и умира, на 30 декември 1920 г., само две седмици след като навършва седемдесет години. Умира, както подобава на журналист, няколко часа след поредната вечеря с дипломати, на която събира материал за бъдеща статия.
След смъртта му е погребан край Рилския манастир – чест, оказана единствено на този чужденец.
България не забравя Джеймс Баучер. Поставят паметник на гроба му, издават пощенска марка с лика му, улица е наречена на неговото име. Но повече от осем десетилетия след кончината му не са събрани и издадени дописките му от Балканите, няма и негова биография на български език.
Автор: Албена Иванова
От журналистическа гледна точка Баучер имa късмет - първото му пътуване в Румъния през 1887 г. съвпадна с едно от най-големите селски въстания. Статиите му правят впечатление в Лондон. По това време не е възможно да се озовеш на Балканите и да не се натъкнеш на някакъв конфликт.
Следващите петнайсетина години Баучер обикаля района , запознава се с крале, с министри, но и с пощальони, с генерали, с обикновени войници, със заможни земевладелци, но и с бедни селяни. Постепенно става позната фигура както на светските събирания, така и в скромни планински хижи.
В статиите си съчетава широката осведоменост с тънък анализ. Управляващите от младите балкански държави, които не се отличават с високо самочувствие, охотно търсят подкрепата на влиятелния вестник.
Журналистът критикува Букурещкия и Ньойския договор, които той смята за несправедливи спрямо България.
Той защитава тази теза не от ексцентричност, а защото смята, че е справедлива. Всъщност кариерата му в София започна с конфликт. В кореспонденциите си до Лондон той осъжда сурово княз Фердинанд и правителството на Константин Стоилов за ролята им в убийството на Стефан Стамболов. За Баучер смисъл има само собственото му убеждение за това, кое е вярно и кое - не. Затова по време на кампания, насочена срещу него в Гърция, невъзмутимо носи в Атина скъпоценната игла за вратовръзка, подарена му от княз Фердинанд. В София пък се разхождаше с орден, връчен му от гръцкия крал.
По време на балканските войни, Баучер се превръща в неофициална връзка между България и Гърция и се опитва да улесни подписването на договор между двете държави.
В началото на Първата световна война наново прави опит да използва контактите си, за да наложи в съзнанието на държавниците от Антантата мисълта, че отстъпки на България се налагат не само поради стратегическа необходимост, но и поради изискванията на справедливостта. Привързаността на журналиста към българската кауза щяла за малко да му струва работата в "Таймс".
Баучер написва десетки статии за съдбата на бежанците, апелира към световната съвест да спрат насилията в полуострова.
Едно от любимите му места за почивка е Рилският манастир. Баучер посочва на слугата си къде би искал да бъде погребан - пред входа на обителта, там, където е прекарвал часове наред в съзерцание и размисли. Обвиняван от гърци и сърби, че е подкупен от българите, той до края на живота си не успява да купи собствен дом в България, а живее в стая в хотел "България". Тук и умира, на 30 декември 1920 г., само две седмици след като навършва седемдесет години. Умира, както подобава на журналист, няколко часа след поредната вечеря с дипломати, на която събира материал за бъдеща статия.
След смъртта му е погребан край Рилския манастир – чест, оказана единствено на този чужденец.
България не забравя Джеймс Баучер. Поставят паметник на гроба му, издават пощенска марка с лика му, улица е наречена на неговото име. Но повече от осем десетилетия след кончината му не са събрани и издадени дописките му от Балканите, няма и негова биография на български език.