Големият български писател Димитър Димов е роден на 25 юни 1909 година в интелигентско семейство. Той учи до 10-годишна възраст в Дупница, след това в София, където завършва I мъжка гимназия (1928). Димов бил тихо и затворено дете с твърде богато въображение. Бил определян като „чудак“ от съучениците си и хранел нескрит интерес към книгите, физиката и химията. Наред с това той проявява и художествени дарби — често рисува карикатури на учителите си. Тази му интровертност се запазва като забележима черта на характера му през целия му живот.
През 1928 постъпва във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет, след 1 семестър се прехвърля в Юридическия факултет, после се отказва и се връща във Ветеринарномедицинския; завършва през 1934 като д-р по ветеринарна медицина. До 1939 е участъков ветеринарен лекар в с. Ваксево, Софийска област, и в Кнежа; микробиолог в Обл. ветеринарно-бактериологична станция в Бургас. Асистент по анатомия вьв Ветеринарномедицинския факултет на Софийски университет (от 1939). През януари 1943 заминава на специализация в Мадридския институт "Рамон-и-Кахал" по хистология на нервната система. През март 1944 се връща в България.
Мобилизиран в Беломорието до септември 1944. Доцент е в Агрономическия факултет в Пловдив и в Селскостопанската академия, а от 1953 г. е професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във Висшия селскостопански институт „Г. Димитров“ в София. Автор на повече от 20 научни труда.
От 1942 Д. Димов сътрудничи с разкази, пътеписи, откъси от романи и драми във вестниците "Литературен глас", "Литературен фронт", "Мир", "Народна култура"", "Отечествен фронт", на списанията "Септември", "Театър". Творбите му го представят предимно като майстор на психологическия и социалния роман.
Писател с подчертано демократични позиции, Д. Димов утвърждава в българската литература модерен художествен стил, който се отличава с психологическо проникновение, интелектуална задълбоченост, остра конфликтност и тънък усет към богатството на езика. Героите му са носители на силни чувства и амбиции.
Характерен в това отношение е още първият роман на Димов "Поручик Бенц", който показва интереса на автора към сложните и необичайни психологически конфликти, към болезнените и свръхчувствителни отношения между персонажите, кьм странното, екзотичното, нездравото.
Престоят в Испания се оказва плодотворен не само от гледна точка на научните интереси на Димов. Случайното запознанство с представител на Йезуитския орден в Испания и последвалото гостуване в Толедо (резиденция на ордена) засилват интереса му към католицизма и го превръщат в една от повествователните нишки в романа "Осъдени души". Връзката на Фани Хорн с отец Ередиа, проектирана на фона на испанската действителност през Гражданската война, ражда интригуващ сюжет, който прави романа особено популярен. Започнат в Испания и завършен след мобилизацията в Беломорието, той излиза през 1945, получава държавна награда, преведен е на сърбохърватски и унгарски език и е екранизиран.
През 1946 е отпечатан пьрвият откъс от романа "Тютюн". През 1951 романът е завьршен окончателно, предаден в издателство "Народна култура" и в края на 1951 стига до читателите и до своите "злополучни критици"".
"Тютюн" се оказва не само един от най-четените романи в българската литература, но и препъни камък на българската марксическа критика. Популярностга му напуска романовото пространство и обсебва всичко за и около творбата. Започнал с тридневното "обсъждане" на "Тютюн" в СБП, спорът се пренася в периодичния печат и кулминира в редакционната статия на в. "Работническо дело" - "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици". Единодушно изказаното мнение, че "Тютюн" се нуждае от "преработване", настойчивите подканвания, дългите обсъждания и оказаният натиск и карат Димитър Димов, макар и с неохота, да се съгласи да промени романа си, като разшири описанието на работническия свят и въведе нови герои. Това увеличава обема на книгата с нови 250 страници. През 1954 романът се появява в новия си вид.
През 1955 излиза трето издание на романа, в което Д. Димов извършва допълнигелни поправки върху текста, но и в двата случая литературната критика предпочита да се дистанцира от категорични преценки.
Романът е екранизиран през 1961 и е преведен на над 30 езика.
Димов е писател, който вижда и отразява душевните противоречия в героите си. При него паралелно съществуват черното и бялото, страшното и красивото, жалкото и героичното. Любовта в неговите произведения носи силни преживявания, но не и щастие. В романите му доминира философското начало. Той търси и измеренията на трагичното у човека. Димитър Димов създава малко на брой произведения, но с безспорен принос в художествената литература.