Роден е в Трявна. Учи в родния си град и в Стара Загора, където през 1876 г. баща му е нзначен за учител. Пенчо Славейков е най-малкото, осмо, дете на големия ни поет Петко Рачов Славейков и Ирина Райкова.
През януари 1884 г., след като заспива върху заледената Марица след продължителна игра , Пенчо Славейков заболява тежко и за цял живот остава със затруднен вървеж, пише с усилие и говори трудно. През Стамболовия ревим преживява тежки години. Много негови стихотворения са пропити с критично-обществен патос. Пише и прекрасна интимна лирика. През 1892 г. заминава да учи философия в Лайпциг. След завръщането си в България, поетът става член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките, поддиректор и директор на Народната библиотека, директор на Народния театър - енергичен, ерудиран и талантлив ръководител и режисьор.
На 10 юли 1911 година министърът на народното провещение Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и на негово място назначава брат си. Назначават Славейков за уредник на училищния музей към министерство на народното просвещение. Новият кабинет на поета на 4-я етаж, а той не може да изкачва стълбите. Обиденият поет отказва поста и заминава в чужбина.
В края на август Славейков вече е в Цюрих, където го очаква неговата любима - поетесата Мара Белчева, бивша придворна дама на княгиня Клементина и вдовица на убития министър Христо Белчев. Двамата се местят от град на град, но тъй като здравето на Славейков се влошава, заминават за Италия. Белчева продава къщата си в София , за да имат с какво да посрещнат разноските си.
Било е писано смъртта да застигне Пенчо Славейков в красивото градче Брунате на брега на езерото Лаго ди Комо във вила "Белависта". Собственикът на вилата Лучини си спомня, че поетът хапнал в последната си вечер риба с грах. След като се качват в стаята си, на Славейков му прилошава. Към полунощ заспива, но рано сутринта събужда Мара Белчева : "Ставай, зле ми е ...Свърши се..." Повиканият лекар още с пристигането си установява, че няма надежда. Лучини довежда свещеник, но Славейков отказва да се изповяда и причести. Към 10 часа на 28 май 1912 г. поетът изпада в безсъзнание. Няма никаква надежда.
В един момент погледът на умиращия изведнъж се прояснява. Иска да каже нещо , а не може. Мара му дава лист да пише - не може. Неочаквано устните му отронват със сетни сили: "Светлина!". Мара разтваря завесите, той потрепва и издъхва, а в този миг слънцето залязва.
Лучини си спомня, че започват да пристигат съболезнователни телеграми и официални лица. Едва тогава той разбира колко голяма личност е покойникът. Поръчва ковчег със стъкло и вика свещеник да прочете молитва. Сколява го с мъка, тъй като Славейков не е католик, пък и го е отпратил приживе без да се изповяда и причести.
Поетът е пограбан в края на селското гробище, а костите му са пренесени в България през 1921 година. Предложението на шведския проф. Йенсен, преводач на "Кървава песен", българинът да бъде удостоен с Нобелова награда за литература, не е разгледано от Нобеловия комитет поради смъртта му. .
Автор: Албена Иванова
През януари 1884 г., след като заспива върху заледената Марица след продължителна игра , Пенчо Славейков заболява тежко и за цял живот остава със затруднен вървеж, пише с усилие и говори трудно. През Стамболовия ревим преживява тежки години. Много негови стихотворения са пропити с критично-обществен патос. Пише и прекрасна интимна лирика. През 1892 г. заминава да учи философия в Лайпциг. След завръщането си в България, поетът става член на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките, поддиректор и директор на Народната библиотека, директор на Народния театър - енергичен, ерудиран и талантлив ръководител и режисьор.
На 10 юли 1911 година министърът на народното провещение Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и на негово място назначава брат си. Назначават Славейков за уредник на училищния музей към министерство на народното просвещение. Новият кабинет на поета на 4-я етаж, а той не може да изкачва стълбите. Обиденият поет отказва поста и заминава в чужбина.
В края на август Славейков вече е в Цюрих, където го очаква неговата любима - поетесата Мара Белчева, бивша придворна дама на княгиня Клементина и вдовица на убития министър Христо Белчев. Двамата се местят от град на град, но тъй като здравето на Славейков се влошава, заминават за Италия. Белчева продава къщата си в София , за да имат с какво да посрещнат разноските си.
Било е писано смъртта да застигне Пенчо Славейков в красивото градче Брунате на брега на езерото Лаго ди Комо във вила "Белависта". Собственикът на вилата Лучини си спомня, че поетът хапнал в последната си вечер риба с грах. След като се качват в стаята си, на Славейков му прилошава. Към полунощ заспива, но рано сутринта събужда Мара Белчева : "Ставай, зле ми е ...Свърши се..." Повиканият лекар още с пристигането си установява, че няма надежда. Лучини довежда свещеник, но Славейков отказва да се изповяда и причести. Към 10 часа на 28 май 1912 г. поетът изпада в безсъзнание. Няма никаква надежда.
В един момент погледът на умиращия изведнъж се прояснява. Иска да каже нещо , а не може. Мара му дава лист да пише - не може. Неочаквано устните му отронват със сетни сили: "Светлина!". Мара разтваря завесите, той потрепва и издъхва, а в този миг слънцето залязва.
Лучини си спомня, че започват да пристигат съболезнователни телеграми и официални лица. Едва тогава той разбира колко голяма личност е покойникът. Поръчва ковчег със стъкло и вика свещеник да прочете молитва. Сколява го с мъка, тъй като Славейков не е католик, пък и го е отпратил приживе без да се изповяда и причести.
Поетът е пограбан в края на селското гробище, а костите му са пренесени в България през 1921 година. Предложението на шведския проф. Йенсен, преводач на "Кървава песен", българинът да бъде удостоен с Нобелова награда за литература, не е разгледано от Нобеловия комитет поради смъртта му. .