Френският химик Пол Сабатие е роден в Каркасон, Южна Франция, на 5 ноември 1854 година, . Пол е един от тримата синове и най-малкото дете в семейството, състоящо се от седем деца. Любознателното и умно момче учи в Каркасонския лицей, където учителите го смятат за способен и прилежен ученик. През 1868 г. се премества в Тулузкия лицей, за да се готви за университетските приемни изпити. В Тулуза Пол ходи и на публични лекции по физика и химия, които пробуждат за първи път желанието му да се занимава с научни изследвания.
Преди да замине за Париж с цел двугодишна допълнителна подготовка, Сабатие учи от 1869 до 1872 г. класически езици и литература в тулузкия колеж Св. Мария. През 1874 г. заема първо място на приемните изпити. Той завършва Екол Политекник за три години и е най-добрият студент в групата. През следващата година преподава физика в Нимския лицей, а сред това става асистент на химика Марселен Бертло. Сабатие продължава заниманията си и през 1880 г. получава докторска степен за дисертация по термохимия на сярата и металните сулфати.
Следващата година Сабатие учи физика в университета в Бордо. Връща се през 1882 г. в Тулуза и две години по-късно получава катедрата по химия в Тулузкия университет, която ръководи до края на научната си кариера. През 1905 г. е назначен за декан на факултета.
Подобно на Бертло и Сабатие в началото на своята изследователска дейност концентрира вниманието си върху проблемите на неорганичната химия. Използвайки метода на вакуумната дестилация, той получава чист водороден дисулфид. Ученият изолира и бинарните компоненти на бора и силиция, открива няколко нови метални нитриди.
През 90-те години Сабатие се насочва към органичната химия. Той се интересува предимно от каталитичните процеси, свързани с хидрирането, при които ненаситените органични съединения се превръщат в наситени. По това време при подобни реакции за катализатори обикновено служат платината и паладият, а високата им цена спъва широкото промишлено приложение. Сабатие знае за опити, при които се е получил никелов карбонил чрез въздействие върху разтрошен никел с въглероден моноксид. Знаейки, че подобна реакция протича и тогава, когато вместо никел се използва желязо, Сабатие си задава въпроса не могат ли да се накарат и други газове да реагират с никела и други метали. През 1896 г. той получава азотен пероксид в присъствието на мед, кобалт и никел.
Когато Сабатие научава, че Моасан и Шарлю Моро, още един френски физик, не успяват да постигнат същите резултати, използвайки ацетилен, повтаря опита им с етилен, много по-малко химически активно вещество, като пропуска газообразен етилен над сребро и никел. Той забелязва, че при 300°С настъпва усилено температурно светене, а върху никела се утаява въглерод и се отделя газ. Според Моасан и Моро този газ трябва да е водород. Но Сабатие открива, че газът се състои предимно от етан, наситено с водород съединение. Вместо да се свързва етилен, като катализатор при получаването на хидрогенизирани съединения на въглерода се използва раздробен никел.
Тъй като наситените въглеводороди представляват важни промеждутъчни продукти при производството на лекарства, ароматични вещества, миещи средства, хранителни мазнини и други промишлени стоки, откритието, направено от Сабатие, има огромна практическа ценност. Въпреки това ученият получава само няколко патента за своите открития, макар че продължава да се занимава с научни изследвания. Работейки заедно със своя студент Ж.Б.Сандерам, той доказва способността на никела да хидрогенизира (хидрира) други въглеводороди.
Година след като получава Нобеловата награда ученият публикува своите открития. Концепцията на Сабатие противоречи на теорията, че газообразните реагенти, взаимодействайки си с твърди катализатори, се поглъщат от микропори. Сабатие предполага, че подобни реакции протичат по външната повърхност на катализаторите, водейки до образуването на временни, нестабилни, промеждутъчни съединения. След това нестабилните съединения се разрушават, образувайки краен продукт, чието появяване се наблюдава. Тази концепция се оправдава и за скоро открити катализатори.
През 1929 г. Сабатие напуска длъжността декан на факултета в Тулузкия университет, а през следващата година подава оставка.
До 1939 г., когато здравето му се влошава, ученият продължава да чете лекции в Тулузкия университет. Той е спокоен, сдържан човек. Умира в Тулуза на 14 август 1941 година. .
Освен Нобеловата награда Сабатие получава наградата Жекер на Френската академия на науките , медала Дейви и Кралския медал на Лондонското кралско дружество, както и медала Франклин на Франклиновия институт . Присъдени са му почетни степени на университетите в Пенсилвания и Сарагоса. Член е на Френската академия на науките и е чуждестранен член на много научни дружества, сред които Лондонското кралско дружество, Мадридската академия на науките, Нидерландската кралска академия на науките, Американското химическо дружество, Брюкселското научно и Британското химическо дружество.
Автор: Албена Иванова
Преди да замине за Париж с цел двугодишна допълнителна подготовка, Сабатие учи от 1869 до 1872 г. класически езици и литература в тулузкия колеж Св. Мария. През 1874 г. заема първо място на приемните изпити. Той завършва Екол Политекник за три години и е най-добрият студент в групата. През следващата година преподава физика в Нимския лицей, а сред това става асистент на химика Марселен Бертло. Сабатие продължава заниманията си и през 1880 г. получава докторска степен за дисертация по термохимия на сярата и металните сулфати.
Следващата година Сабатие учи физика в университета в Бордо. Връща се през 1882 г. в Тулуза и две години по-късно получава катедрата по химия в Тулузкия университет, която ръководи до края на научната си кариера. През 1905 г. е назначен за декан на факултета.
Подобно на Бертло и Сабатие в началото на своята изследователска дейност концентрира вниманието си върху проблемите на неорганичната химия. Използвайки метода на вакуумната дестилация, той получава чист водороден дисулфид. Ученият изолира и бинарните компоненти на бора и силиция, открива няколко нови метални нитриди.
През 90-те години Сабатие се насочва към органичната химия. Той се интересува предимно от каталитичните процеси, свързани с хидрирането, при които ненаситените органични съединения се превръщат в наситени. По това време при подобни реакции за катализатори обикновено служат платината и паладият, а високата им цена спъва широкото промишлено приложение. Сабатие знае за опити, при които се е получил никелов карбонил чрез въздействие върху разтрошен никел с въглероден моноксид. Знаейки, че подобна реакция протича и тогава, когато вместо никел се използва желязо, Сабатие си задава въпроса не могат ли да се накарат и други газове да реагират с никела и други метали. През 1896 г. той получава азотен пероксид в присъствието на мед, кобалт и никел.
Когато Сабатие научава, че Моасан и Шарлю Моро, още един френски физик, не успяват да постигнат същите резултати, използвайки ацетилен, повтаря опита им с етилен, много по-малко химически активно вещество, като пропуска газообразен етилен над сребро и никел. Той забелязва, че при 300°С настъпва усилено температурно светене, а върху никела се утаява въглерод и се отделя газ. Според Моасан и Моро този газ трябва да е водород. Но Сабатие открива, че газът се състои предимно от етан, наситено с водород съединение. Вместо да се свързва етилен, като катализатор при получаването на хидрогенизирани съединения на въглерода се използва раздробен никел.
Тъй като наситените въглеводороди представляват важни промеждутъчни продукти при производството на лекарства, ароматични вещества, миещи средства, хранителни мазнини и други промишлени стоки, откритието, направено от Сабатие, има огромна практическа ценност. Въпреки това ученият получава само няколко патента за своите открития, макар че продължава да се занимава с научни изследвания. Работейки заедно със своя студент Ж.Б.Сандерам, той доказва способността на никела да хидрогенизира (хидрира) други въглеводороди.
Година след като получава Нобеловата награда ученият публикува своите открития. Концепцията на Сабатие противоречи на теорията, че газообразните реагенти, взаимодействайки си с твърди катализатори, се поглъщат от микропори. Сабатие предполага, че подобни реакции протичат по външната повърхност на катализаторите, водейки до образуването на временни, нестабилни, промеждутъчни съединения. След това нестабилните съединения се разрушават, образувайки краен продукт, чието появяване се наблюдава. Тази концепция се оправдава и за скоро открити катализатори.
През 1929 г. Сабатие напуска длъжността декан на факултета в Тулузкия университет, а през следващата година подава оставка.
До 1939 г., когато здравето му се влошава, ученият продължава да чете лекции в Тулузкия университет. Той е спокоен, сдържан човек. Умира в Тулуза на 14 август 1941 година. .
Освен Нобеловата награда Сабатие получава наградата Жекер на Френската академия на науките , медала Дейви и Кралския медал на Лондонското кралско дружество, както и медала Франклин на Франклиновия институт . Присъдени са му почетни степени на университетите в Пенсилвания и Сарагоса. Член е на Френската академия на науките и е чуждестранен член на много научни дружества, сред които Лондонското кралско дружество, Мадридската академия на науките, Нидерландската кралска академия на науките, Американското химическо дружество, Брюкселското научно и Британското химическо дружество.