География на България. Почви в страната

Идва вечерта... започваш да мислиш за изминалия ден... изпълнен със смях, шеги, закачки... Денят чийто часове са изминали толкова бързо, между кафета и усмивки... и през този ден нямаш времето или по точно не искаш да мислиш за нещата от които те бол

Идва вечерта... започваш да мислиш за изминалия ден... изпълнен със смях, шеги, закачки... Денят чийто часове са изминали толкова бързо, между кафета и усмивки... и през този ден нямаш времето или по точно не искаш да мислиш за нещата от които те боли толкова много... тези неща които те карат да се чувстваш объркана, грешна, не на мястото си. Но ето че идва вечерта, без да пита... и те сварва сама, в стаята ти, вратата както винаги заключена, като че ли искаш да закопаеш всичката болка между тези четири стени. Вземаш меко одеяло, цигари и пепелник и сядаш на терасата. Седнала си на земята, гърба ти е опрян в стената и палиш първата цигара, гушнала си се в завивката която те топли, въпреки че искаш тази топлина да ти бъде предадена от някой друг... някой специален. Ето че започваш да мислиш за всичко това което не върви в живота ти... Училището... с слабите оценки които не минават 4-ка, които освен че те карат да се чувстваш зле, разочароват хората които най-много държат на теб.Родителите ти. На които може би скоро си казала че пушиш... разочарование след разочарование. Мислиш и за учителите, които никога не те разбират... и те мразят защото не те е страх да казваш това което искаш... въпреки че може би всеки път е бил възможност да им лижеш задниците и да си мълчиш, но ти не го умееш... Не можеш да преглъщаш още отрова... Междувременно си запалила втора цигара... започваш да мислиш и за приятелите... Мислиш и за тези хора които въпреки всичко са винаги и завинаги там, за теб. Завинаги е много време... нищо не е завинаги... през всичкото това време могат да се случат много неща, които могат да разрушат приятелството... но ти... ти предпочиташ да мислиш че тези приятелства въпреки разочарованията ще са там. Завинаги... защото наистина обичаш тези хора, и би направила всичко за тях. Мислиш си за много неща... но никога за себе си. За факта че живота е един и трябва да се живее ден за ден... без да се самообвиняваш, без задръжки. Палиш трета цигара и знаеш че си тровиш дробовете, но знаеш че рано или късно ще спреш да пушиш... но не сега, не сега когато мислиш за любовта. Любовта която те кара да страдаш, любовта заради която не спиш нощем, мислиш за всички тези прекрасни момчета които си изпуснала заради страховете си. Мислиш за момчето което винаги си мечтала, момчето което щом ти отговори на смс-а кара сърцето ти да пулсира дори в ушите.Момчето заради което ще направиш и лудост.За момчето което никога няма да можеш да имаш поради една или друга причина.И тук започваш да се критикуваш... ."по дяволите какво ми има, сигурно съм грозна, или не му харесват очите ми, а може да има и друга... поне да ми каже защо ме отблъсква". Но той няма да ти го каже никога, защото не знае че го искаш, не знае че той е смисъла на живота ти.И в този момент започват да падат първите сълзи... сълзите които за секунда стават много... прекалено много. И си мислиш "глупачка, за какво плачеш?! Престани!! " Но не можеш... и плачеш... Цигара след цигара... Всичко това което ти остава е само един пепелник, пълен с фасове... ръцете които са замръзнали от студа на терасата, грима които е разцапан по цялото ти лице от сълзите... И най-вече мисълта... мисълта че не искаш никога повече да е вечер. Автор: Александър Ненов