Това е моята история. Дори не знам защо пиша. Искам да си излея всичко с надеждата нещо да се подобри и да ми олекне. Това е историята на едно момиче. Предаденo от приятели. Зарязанo от момче. Разделенo от всички,на които е държалo някога. На който не му се чете да не го прави. Та всичко започна когато завърших 7 клас. Бяхме страхотен клас. Винаги заедно,с толкова спомени. Много лудории. Имало е караници,обиди и какво ли не, но все пак бяхме едно. Въпреки всичко. но дойде моментът да се разделим. Макар че се виждахме понякога все пак си беше тежко. Всеки който е гледал клипа ни е плакал. Бяхме задружни както малко класове са били. И враговете бяха приятели. След това се скарах с компанията си. Хора с които също съм била 8-9 години. И отново толкова спомени,преживявания и всичко трябваше да бъдат забравени.Но този път беше по-лошо. Бяхме се скарали. Този път завинаги. Повече не си проговорихме. Когато се видехме някъде се държахме като непознати въпреки всичко, въпреки всички години, всички спомени, всичко през което бяхме минали заедно - тъга, щастие, страх и какво ли още не. Но отново се примирих. Намерих си нова компания и за малко всичко беше наред. Докато не се влюбих. Отначало всичко беше наред. Станахме гаджета и аз летях в облаците. Бях забравила всичко,случило ми се последно време. Докато той не ме върна обратно към реалността с думите, че иска да се разделим. Това ми дойде като гръм от ясно небе. Шест дни които никога няма да забравя. Шест дни в които бях истински щастлива за пръв път в живота си. Опитах от споделената както си мислех тогава любов. Още треперя като си спомня всичко. Страстните му целувки, нежните му прегръдки, изпепеляващият му поглед, казващ - искам те. Липсва ми всичко. Начина по който казваше "обичам те" , начинът по който ме караше да се чувствам специална и единствена. Той ми показа хубавата страна на това да си влюбен. Щастието, което може да изпиташ, а след това ми го отне. Постъпи като страхливец. Дори нямаше смелостта да ми го каже в лицето. Една вечер, след като същия ден ми бе казал "обичам те" ми писа, че иска да се разделим. Дори не пожела да ми каже защо. Когато го питах той сменяше темата. Беше ми тежко, много тежко. Но го приех, както всичко останало, което ми се случваше, а единствения човек, който ми беше останал, единствения човек, който можеше да ме разбере, единственият човек, верен приятел, не беше до мен. Не бе в града, дори и в страната. И отново трябваше да премина през всичко съвсем сама. Както винаги. Смеех се, макар че вътрешно крещях. Правех се на щастлива, макар че не бях. Никой не разбра какво ми е. Просто бях загубила вяра в хората. Исках да споделя, но не можех. Винаги нещо ме спираше. Чувство, че отново ще бъда предадена и наранена.Чувството,че не бива да се доверя на никого, че не трябва. И така всичко оставаше вътре в мен. В нас майка ми постоянно ми повтаряше, че за нищо не ставам, че е разочарована от
мен, че не ставам за нищо, и ми бучеше за най-малкото нещо, въпреки че съм отличничка, въпреки че тя не бутва вкъщи нищо, домакинската работа е оставена изцяло в моите ръце, тя отново не беше доволна…все не бях достатъчно добра. И това ме съсипа тотално. Но никой не разбра какво ми е. И може би от това ми беше най-тежко, че бях сама, нямаше на кого да чувствах само болка, забравих какво е щастие. Болеше ме за класа ми, болеше ме за приятелите ми, болеше ми за майка ми. Но най ме болеше за онова момче. То ми бе дало възможността да вкуся от щастието, но почти веднага ми я отне. И преди това бях имала гадже, но не беше същото. С онова момче изпитах най-щастливите си дни. но и заради него страдах най-много. Искаше ми се, а и все още ми се иска да се върна в нежните му прегръдки, да ме обсипе със сладостните си целувки. Да ме изпие с поглед както преди. Да виждам погледа му по тялото ми, искайки ме. Да ме накара да повярвам в живота, в хубавото в него, но нищо не както преди. Оправих се уж. Но никога не бих могла да бъда същата. Щастливата "маска" ми стана втора кожа. Вътрешно плача, макар че се смея отвън. Наранена съм, дори и да не го признавам. Обичам го, но това няма значение. Боли ме за всичко, но най вече за него..