Александрийският фар

Тогава бях на 13 сега съм на 17 Обичах го. С онази детска обич, непорочна. Любов, тогава мислех силна и истинска. Любов реална и чиста. Любов, която ме изпълваше, но не ме удоволетворяваше. Носеше ми само страдания и сълзи. Моята първа любов. Колко м

Тогава бях на 13 сега съм на 17 Обичах го. С онази детска обич, непорочна. Любов, тогава мислех силна и истинска. Любов реална и чиста. Любов, която ме изпълваше, но не ме удоволетворяваше. Носеше ми само страдания и сълзи. Моята първа любов. Колко ме молеше ти да те оставя, колко пъти си тръгвах разплакана... и колко пъти после се връщах, колко пъти те молех да не се разделяме, колко пъти се разделяхме... Колко сълзи и думи се изляха.

Това бе твоя начин на живот, а аз нямах място в него. Не те исках такъв и исках да те променя. Ех, не знаех тогава, че това е нещото, което всички жени искат, но малко успяват да постигнат. Исках да станеш по- добър, да не го правиш повече. Да ми показваш любовта си, да ти се отдам. Но ти винаги се спираше след целувките ни. Харесваше ме, а и ме обичаше. Поне така ми казваше.

Не бяхме едно цяло, никога нямаше да бъдем. Бяхме всеки за себе си. Аз бях далеч от твоите неща. Бях добро момиче, без пороци. А ти беше лошия пич. Пиеше, пушеше и се друсаше. Какво съм харесвала в теб днес не мога да си обясня, а тогава много ме привличаше. Но това се случва с добрите момичета, винаги се влюбват в неподходящия мъж. Всички казваха, че ще ми повлияеш зле. Но това не се случи- достатъчно умна бях за да знам, че твоя път не е правилния, че не е този, който искам да следвам. Че не е моя. За мен всички тези неща, които ти правеше не бяха “върха”, бяха просто глупости. Колкото и модерно бе да се друсаш, да слушаш Нирвана и Офспринг. Да си от ъндърграунд- а. Вярно, че повечето време го прекарвахме точно в ъндърграунд помещения- дискотеки, барове, мазета. Но някой така и не разбраха, че да си куул не означава да се друсаш. И на мен ми харесваше алтернатив музиката, но наркотиците не бяха сред моите фаворити. Дори и леките. Бяха за слаби хора, за хора, които не познав
 аха себе си. И все още мисля така. В това отношение зрелостта не ме промени.

А след нашата раздяла изпаднах в депресия. Не го знаех тогава, не познавах тези състояния, не можех да определя състоянието си адекватно. А и нямаше кой да ми обърне внимание. Ти не го заслужаваше обаче. А и не те интересуваше. Твоят живот си продължаваше по обичайния начин- пиене и наркотици. А в мен остана празнина. Празнина, която я имаше и когато бях с теб, но от притеснения по теб, от всички тези страдания и тревоги, не забелязвах. Не знаех, че я има. Тази празнина бе липса. Липса на любов. Любов, която не е само думи, а и действия. Любов, която те кара да мечтаеш. Да летиш. Която те прави по- добър и те извисява.

И все пак съм благодарна на живота, че съм имала и онези моменти с теб. Моментите, които ще помня винаги. Моментите, които ми показаха каква не трябва да бъде любовта. И колко е грешно всичко това.

До тебе бях. А ти не ме виждаше. Мразех, когато го правеше. Какво ли не ти говорих за да не го правиш. Не искаше да ме слушаш, сякаш ме нямаше. А бях до тебе, ръката ти държах. Сълзите се стичаха по страните ми... Колко ми беше трудно в тези моменти. Нараняваше сам себе си, но нараняваше толкова много и мен. Понякога посягаше да ме удариш. Винаги се спираше обаче. Някаква част от съзнанието ти, което потъваше, ме разпознаваше и те спираше. Държах главата ти, милвах косата ти, прегръщах те, а ти ме отблъскваше.

Обичах те. С онази детска обич, непорочна. Любов, тогава мислех силна и истинска. Любов реална и чиста. Любов, която ме изпълваше, но не ме удоволетворяваше. Носеше ми само страдания и сълзи. Моята първа любов. Колко ме молеше ти да те оставя, колко пъти си тръгвах разплакана... и колко пъти после се връщах, колко пъти те молех да не се разделяме, колко пъти се разделяхме... Колко сълзи и думи се изляха.

Това бе твоя начин на живот, а аз нямах място в него. Не те исках такъв и исках да те променя. Ех, не знаех тогава, че това е нещото, което всички жени искат, но малко успяват да постигнат. Исках да станеш по- добър, да не го правиш повече. Да ми показваш любовта си, да ти се отдам. Но ти винаги се спираше след целувките ни. Харесваше ме, а и ме обичаше. Поне така ми казваше.

Не бяхме едно цяло, никога нямаше да бъдем. Бяхме всеки за себе си. Аз бях далеч от твоите неща. Бях добро момиче, без пороци. А ти беше лошия пич. Пиеше, пушеше и се друсаше. Какво съм харесвала в теб днес не мога да си обясня, а тогава много ме привличаше. Но това се случва с добрите момичета, винаги се влюбват в неподходящия мъж. Всички казваха, че ще ми повлияеш зле. Но това не се случи- достатъчно умна бях за да знам, че твоя път не е правилния, че не е този, който искам да следвам. Че не е моя. За мен всички тези неща, които ти правеше не бяха “върха”, бяха просто глупости. Колкото и модерно бе да се друсаш, да слушаш Нирвана и Офспринг. Да си от ъндърграунд- а. Вярно, че повечето време го прекарвахме точно в ъндърграунд помещения- дискотеки, барове, мазета. Но някой така и не разбраха, че да си куул не означава да се друсаш. И на мен ми харесваше алтернатив музиката, но наркотиците не бяха сред моите фаворити. Дори и леките. Бяха за слаби хора, за хора, които не познаваха себе си. И все още мисля така. В това отношение зрелостта не ме промени.

А след нашата раздяла изпаднах в депресия. Не го знаех тогава, не познавах тези състояния, не можех да определя състоянието си адекватно. А и нямаше кой да ми обърне внимание. Ти не го заслужаваше обаче. А и не те интересуваше. Твоят живот си продължаваше по обичайния начин- пиене и наркотици. А в мен остана празнина. Празнина, която я имаше и когато бях с теб, но от притеснения по теб, от всички тези страдания и тревоги, не забелязвах. Не знаех, че я има. Тази празнина бе липса. Липса на любов. Любов, която не е само думи, а и действия. Любов, която те кара да мечтаеш. Да летиш. Която те прави по- добър и те извисява.

И все пак съм благодарна на живота, че съм имала и онези моменти с теб. Моментите, които ще помня винаги. Моментите, които ми показаха каква не трябва да бъде любовта. И колко е грешно всичко това. Автор: Александър Ненов