Какво е доброто? Идея, реалност или мечта? Зависи ли то от злото? Има ли ги в света? Има ли ги в хората? Хората зависят от доброто и злото или доброто и злото зависят от хората? А дали въобще е възможно да се отговори на тези въпроси? Съмнявам се точно аз да го направя...
Добрите деца са децата, които се водят задоволени и осигурени: децата с двама работоспособни родители. Морален дълг на родителите е да предадът моралните основи на живота на техните деца. С всеки ден, с всяка пакост или лудория децата осъзнават как да се държат така, че поведението им да отговаря на нормите на обществото. С всеки ден им бива обяснявано кое не трябва и кое трябва да правят, т.е. кое е добро и кое е зло. Но крехката детска психика няма голияма база за сравнение. Не напразно казват, че децата са като попивателна – приемат всичко, което им се казва в чист вид. Критериите за хубаво и лошо не са вродени, те са изгрждат с времето, или по-скоро се насаждат от възрастните. Но тук възниква въпроса как тези идеи са възникнали и как се изменят с времето.
Представям си следната ситуация: живот на семейни начала в праисторическата епоха; две пещернячки обсъждат чий съпещерняк е донесъл по-голям бут от мамут вчера, и така определят кой е по-добър ‘съпруг’. Може би всичко е започнало от там: което е добро за мен е и добро по принцип. Идеите за добро се определят от личностните нужди на индивида.
С вече изградени представи за добро следва да се определи и кое е лошо. Всичко недобро. Както и всяка неистина става лъжа.
Всяко дете разбира, че не трябва да преви неща, които няма да се харесат на тези, от които зависи – родителите му. Когато порасне, то се съобразява с нормите на обществото. Но както като малко понякога поставя своите интереси и желяния над тези родителите му и пристъпва забраните им, така и като възрастен понякога не се съобразява с обществото. В случая родителските/обществените и индивидуалните интереси се разминават. Там възниква понятието ‘недобро’.
Защо му е всъщност на човек де е добър? Ако неговите разбирания се разминават от тези на обкръжението му, той, не би могъл да е част от него. А човекът е обществено животно и не би могъл да съществува напълно индивидулано. Да си ‘добър’ ще рече да правиш добро на другите. Защото едва ли някой ще погледне с одобрение на теб, ако си добър само спрамо себе си, Въпреки, че тогава добротата е най-искрена. Но тогава добротата се нарича егоизъм, това е друга тема.
Казват, че най-лесния начин да убедиш едно дете, че трябва да е щастливо, е като му покажеш друго дете, което е по-ощетено откъм условия за живот. Казват му: виждаш ли, трябва да си благодарно, че имаш майка, баща, братче, дом, играчки, хляб...
Докато не видиш нещастие, не можеш да разбереш какво е щастие. Като в приказката за принца, който не знаел що е нещастие, защото не бил излизал от двореца си. Когато за първи път се разходил из царството, видял глад, болка, мизерия и от страх не могъл да го преживее. Не за друго, просто не бил и помислял, че някой може да живее по-различно от него. Но дали наистина е бил щастлив в двореца, след като в представите му нямало нито по-лош, нито по-добър живот? Ако нищо не може да те разстрои, то едва ли нещо може да те зарадва.
Приятелят например би трябвало да е силно положителна фигура в живота на човек. Но ако не си видял лощо от хората, ти няма да имап критерии, чрез които да ги категоризираш. Тогава понятията като приятел или враг за теб не биха могли да са валидни.
Както би станало, ако в света нямаше ‘сенки’? Хората щяха да приличат на машини без чувства. Щом нямаш чувства, тогава за теб понятия като хубаво и лошо не фигурират в идеята за света наоколо. Няма хубаво, нито лошо, когато никой и нищо не може да ти навреди. Тогава какъв трябва да си? Единствено същество, което е безсмъртно, може да няма критерий за добро и зло. Тогава отговорът изглежда достатъчно прост: твоето добро не би съществувало, а светът би излеждал нереален.
Автор: Александър Ненов
Добрите деца са децата, които се водят задоволени и осигурени: децата с двама работоспособни родители. Морален дълг на родителите е да предадът моралните основи на живота на техните деца. С всеки ден, с всяка пакост или лудория децата осъзнават как да се държат така, че поведението им да отговаря на нормите на обществото. С всеки ден им бива обяснявано кое не трябва и кое трябва да правят, т.е. кое е добро и кое е зло. Но крехката детска психика няма голияма база за сравнение. Не напразно казват, че децата са като попивателна – приемат всичко, което им се казва в чист вид. Критериите за хубаво и лошо не са вродени, те са изгрждат с времето, или по-скоро се насаждат от възрастните. Но тук възниква въпроса как тези идеи са възникнали и как се изменят с времето.
Представям си следната ситуация: живот на семейни начала в праисторическата епоха; две пещернячки обсъждат чий съпещерняк е донесъл по-голям бут от мамут вчера, и така определят кой е по-добър ‘съпруг’. Може би всичко е започнало от там: което е добро за мен е и добро по принцип. Идеите за добро се определят от личностните нужди на индивида.
С вече изградени представи за добро следва да се определи и кое е лошо. Всичко недобро. Както и всяка неистина става лъжа.
Всяко дете разбира, че не трябва да преви неща, които няма да се харесат на тези, от които зависи – родителите му. Когато порасне, то се съобразява с нормите на обществото. Но както като малко понякога поставя своите интереси и желяния над тези родителите му и пристъпва забраните им, така и като възрастен понякога не се съобразява с обществото. В случая родителските/обществените и индивидуалните интереси се разминават. Там възниква понятието ‘недобро’.
Защо му е всъщност на човек де е добър? Ако неговите разбирания се разминават от тези на обкръжението му, той, не би могъл да е част от него. А човекът е обществено животно и не би могъл да съществува напълно индивидулано. Да си ‘добър’ ще рече да правиш добро на другите. Защото едва ли някой ще погледне с одобрение на теб, ако си добър само спрамо себе си, Въпреки, че тогава добротата е най-искрена. Но тогава добротата се нарича егоизъм, това е друга тема.
Казват, че най-лесния начин да убедиш едно дете, че трябва да е щастливо, е като му покажеш друго дете, което е по-ощетено откъм условия за живот. Казват му: виждаш ли, трябва да си благодарно, че имаш майка, баща, братче, дом, играчки, хляб...
Докато не видиш нещастие, не можеш да разбереш какво е щастие. Като в приказката за принца, който не знаел що е нещастие, защото не бил излизал от двореца си. Когато за първи път се разходил из царството, видял глад, болка, мизерия и от страх не могъл да го преживее. Не за друго, просто не бил и помислял, че някой може да живее по-различно от него. Но дали наистина е бил щастлив в двореца, след като в представите му нямало нито по-лош, нито по-добър живот? Ако нищо не може да те разстрои, то едва ли нещо може да те зарадва.
Приятелят например би трябвало да е силно положителна фигура в живота на човек. Но ако не си видял лощо от хората, ти няма да имап критерии, чрез които да ги категоризираш. Тогава понятията като приятел или враг за теб не биха могли да са валидни.
Както би станало, ако в света нямаше ‘сенки’? Хората щяха да приличат на машини без чувства. Щом нямаш чувства, тогава за теб понятия като хубаво и лошо не фигурират в идеята за света наоколо. Няма хубаво, нито лошо, когато никой и нищо не може да ти навреди. Тогава какъв трябва да си? Единствено същество, което е безсмъртно, може да няма критерий за добро и зло. Тогава отговорът изглежда достатъчно прост: твоето добро не би съществувало, а светът би излеждал нереален.